Остров Тамбукту

Бях много изненадан. Не ме ли лъже синът на главатаря? Спрях се и го погледнах право в очите. Не, той не лъжеше. Той беше щастлив, че ще стане даго на Канеамеа. Може би се радваше и на седемте пояса на мъдростта, и на белите листа, които щеше да наследи след смъртта на Арики — не зная. Но аз нямах причини да се радвам. Та нали Арики и на мене беше обещал и седемте пояса на мъдростта, и белите листа … А сега същото обещал и на Амбо. Защо? „За да ни скара — помислих си аз. — Да развали приятелството ни с Амбо, да ни направи врагове.“ Сега вече нито за миг не се съмнявах в намеренията на първожреца. Той искаше да направи Амбо мой враг. Но тук беше замесена и дъщерята на Арики. Защо Канеамеа е обещала на Амбо да стане негова жена, а след това обеща същото и на мен? И защо ме помоли на никого да не казвам това? Нима и тя участвуваше в интригите на баща си? Или беше негова жертва? Не исках да споделям мислите си с моя приятел. Защо да го разстройвам и да излагам Канеамеа? При това аз не бях уверен, че тя е виновна. Тя просто е била принудена да върши това, което й заповядва нейният баща…

Щом се върнахме в Букту, веднага отидох при Боамбо. Исках да му разкажа за това, което бях направил в Калио.

Той беше седнал на нара пред своята колиба, загледан към сините води на океана. Вълните с оглушителен шум се разбиваха в скалистия бряг, отдръпваха се назад, сякаш да наберат сили, и отново налитаха още по-яростно върху синия гранит. Яркото слънце беше непоносимо горещо. В чистото синьо небе прелитаха пъстри папагали и едри гамраи. Листата на дърветата висяха отпуснати и неподвижни.

— Как те посрещнаха в Калио? — попита ме Боамбо. Разказах му всичко. Той ме изслуша мълчаливо, след това каза:

— Нана — много добре. Щом хората са доволни, и аз съм доволен.

— А какво мисли Арики за моето отиване? — попитах го аз.

— Не зная. Арики никога не казва какво мисли. Той напълни лулата си, запуши и отново се загледа към вълните. Из въздуха край брега летяха безброй ситни капки и блестяха на слънцето като елмази. Отново заговорих за първожреца. Сега той пак ще ме извика у тях и кой знае какво ще ми наговори. Сигурно пак ще иска да ме хвърли в Голямата вода, защото лекувам хората и облекчавам техните страдания…

Боамбо махна с ръка отегчен и заговори за друго.

— Веднъж ти ми каза, че земята прилича на голям кокосов орех. Така ли е? — попита той.

Аз кимнах с глава: така е. Сега астрономията не беше най-подходяща тема за разговор, но Боамбо продължи:

— Е добре … Налей вода на един кокосов орех, тя ще изтече. А я виж какво става тук. — И той посочи с ръка към океана. — Вълните се разбиват в брега, а водата остава на мястото си. Защо?

Как да му обясня? В езика на племето няма нужните думи. Тогава ми хрумна да направя пред него един опит. Взех една празна половинка от черупката на кокосов орех, пробих й две дупки, прокарах в тях връв и завързах двата края. След това напълних черупката с вода и я завъртях силно. Черупката правеше доста голям кръг, но водата в нея не се разливаше.

— Видя ли? — казах аз. — Земята се върти бързо като тая черупка и затова водата не се разлива.

Боамбо много се учуди от моя опит и сякаш ме разбра. Един слънчев лъч се промъкна през гъстите листа, на дървото, което беше засенчило нара, и опари гърба на Боамбо.

Той се отмести и заговори за слънцето.

— Веднъж ти каза, че Земята се върти около слънцето. Аз не вярвам. Луната се върти около Земята — това всеки го вижда. А Луната е сестра на Слънцето. Те вървят по един и същи път…

Помъчих се да му обясня, че това не е така, но не успях, защото не можех да направя такъв опит, от който да се види нагледно как Земята се върти около Слънцето, а Луната — около Земята. След това пак заговорих за Арики. Боамбо захърка и заспа или се преструваше на заспал. Той не искаше да слуша за първожреца.

II

Един туземец тичешком се приближи до нас и развълнувано каза на Боамбо, че в залива се появил скат — голяма и опасна риба. Хората не се решавали да я нападнат и чакали главатарят да им помогне.

Боамбо погледна ловджийската пушка, която бях оставил изправена до нара, и ми каза:

— Да вървим. Ще убиеш рибата с гръмотевица.

Пушката ми беше пълна с дребни сачми за птици. А скатът е доста голяма риба, тя може да бъде убита само с едри сачми, и то ако бъде ударена в главата. Дребните сачми щяха да я наранят, но не и да я убият. Аз знаех това, но как да го кажа на Боамбо? Той, както и всички други туземци, смяташе, че „гръмотевиците“ на моята пушка са голяма сила и могат да унищожат едва ли не цяло село. Как да обясня на Боамбо, че няма да мога да убия ската? Той не би повярвал.

На брега бяха се събрали доста туземци и мълчаливо наблюдаваха широкия синкав гръб на рибата, който се подаваше над водата. Тя беше мраморен скат — много опасна риба, защото изпуска електрически ток, с който може да осакати човека, ако го засегне. Рибата беше кръгла като софра, около метър и половина в диаметър, със сплескано тяло.