Остров Тамбукту

Смит с напрегнато внимание слушаше разговора, без да разбира нито дума, а когато главатарят и първожрецът млъкнаха, той ме попита за какво се карат.

— За твоята черга — усмихнах се аз. Смит се сети каква е работата и веднага донесе една бутилка коняк. Очите на първожреца светнаха.

— Само ще го опитам — промърмори той и надигна бутилката. Конякът весело забълбука в устата му. Като изпи половината, първожрецът подаде бутилката на Боамбо и каза, като облизваше устните си: — Тацири! Пакегите са умни хора. Само едно искам от тях: да ме слушат.

Той покани Смит и Стерн да живеят в неговата колиба, да му бъдат гости.

Смит засия от радост. Значи, той ще живее под един покрив с Арики! Прекрасно! Той е неизказано признателен на първожреца и в знак на благодарност ще му подари нещо…

Смит се порови в един сандък, извади оттам малко огледалце и една бронзова гривна и тържествено ги поднесе на първожреца.

— Кажете му, че съм му безкрайно благодарен — помоли ме Смит.

— Мога да му кажа само, че сте му благодарен. Но безкрайно — това не мога да му кажа.

— Защо?

— Защото на зангски език няма думата безкрайно. Или ако я има, аз не я зная.

— Жалко, сър… Кажете му тогава, че много съм му благодарен. Макар че то не е едно и също. Или по-добре, че приемам да живея в неговата колиба с голяма благодарност.

— Голяма благодарност — това мога да му кажа. Но знайте, че колкото благодарността ви е по-голяма, толкова по-скъпо ще ви струва.

— Как така? — учуди се Смит.

— Много просто. Колкото повече причини имате да му благодарите, толкова повече подаръци трябва да му дадете.

— Щом е тъй — каза Смит, — кажете му само, че съм му благодарен.

През това време Арики беше закопчал вече лъскавата гривна на крака си и поиска още една бутилка коняк.

— Вие сте прав — каза Смит. — Аз наистина ще трябва по-рядко да изказвам своята благодарност на първожреца.

Все пак той донесе още една бутилка и я бутна в ръцете на първожреца.

Арики пак се напи, започна да пее и да танцува, като тъпчеше на едно място с разперени ръце и навеждаше главата си ту надолу към земята, ту я дигаше нагоре с поглед, обърнат към тавана, докато най-после се строполи на рогозката като безчувствен труп.

Боамбо махна с ръка и излезе. Той явно презираше първожреца и не можеше да го понася.

Смит клекна до своите сандъци и почна да ги проверява дали са заключени добре, а капитанът, излегнат на нара, му се присмиваше. Стерн смяташе, че грижите на Смит са безполезни и глупави. Все едно, туземците ще разграбят имуществото му, колкото и добре да са заключени сандъците. Така мислеше капитанът и подхвърляше хапливи шеги по адрес на плантатора. Но и плантаторът не му оставаше длъжен: и той му отвръщаше с остри думи, и между тях постепенно избухна нова свада.

— Собственик! — мърмореше капитанът. — Такъв сте били и такъв ще си останете до гроб.

— Да, да, аз съм собственик! — зъбеше се плантаторът. — Не го крия, но защо вие, който не държите на собствеността, искате да ме ограбите? Защо искате да делите с мен моето имущество? Не, не! Аз ще изгоря тия сандъци, но нищо няма да ви дам! Нищо!

— Ще ми дадете! — Стерн повиши гласа си. — Ако не ми дадете доброволно, сам ще си взема каквото ми хареса. И ще направя това, преди диваците да са разграбили всичко. Още сега! Да-да, още сега! — Той стана от нара и тръгна към Смит.

— Опитайте се! — изръмжа плантаторът и като се изправи пред сандъците и чувалите, зае войнствена поза. — Опитайте се, сър!

Смит беше станал неузнаваем. Тънките му устни бяха се изкривили в болезнена гримаса, лицето му беше потъмняло от злоба, стоманеносивите му очи гледаха мрачно и заплашително. Съзнанието на собственика, с което бе просмукано цялото му същество, се прояви открито и грубо. Вероломното му поведение не ме изненада, но все пак ме учуди: плантаторът беше прекалено много разярен за вещите си, които се изплъзваха от ръцете му в един момент, когато животът му все още беше в опасност и зависеше от добрата воля на първожреца. А първожрецът се съгласи да го допусне на острова само заради вещите, които Смит искаше на всяка цена да запази за себе си.

Аз застанах между двамата, хванах под ръка капитана и го отведох настрана.

— Омръзна ми да ви слушам — казах им аз. — Това на нищо не прилича. Дори и диваците ще ви се смеят…

— Аз няма да позволя на слугите си да ме ограбят! — гневно извика плантаторът, като ме стрелна враждебно с очи.

Трепнах като ударен с камшик. С какво право тоя тип още ме смята за свой слуга? Не, аз не съм му слуга, а спасител! Това ли е неговата благодарност! Той още не беше излязъл на острова, а вече показваше мръсните си рога на собственик и господар. Забравя, че Тамбукту не е Кокосовите острови. Сега той зависи от мен, а не аз от него и няма да му позволя да ме третира като свой слуга.