Остров Тамбукту

Двадесета глава. Неочаквана среща. Тайната на белите листа. Кой иска да ме убие? Жалбите на Смит. Дневникът на Магелан

I

Слънцето залезе, настъпи нощ. Боамбо не си идваше. Син му и дъщеря му също ги нямаше.

Прибрах се в колибата си. Чувствувах се много самотен. Затворих вратата, покачих се на горния кат и излязох на бамбуковата тераса. Легнах по гръб и се загледах към заоблаченото небе. До мен достигаше силният шум на вълните, които се разбиваха в скалите. Океанът се вълнуваше. Беше задушно като пред буря. Къде са отишли Стерн и Смит? Може би на яхтата? Но защо капитанът не беше ми оставил една бележка, та поне за него да не се тревожа? Кой знае, може би той се е помирил със Смит и двамата са решили да напуснат моята колиба и да живеят отделно… Може би Смит е решил, че е по-изгодно да разделя своето имущество между двама, отколкото между трима. Глупак! Нима не знае, че аз нищо не искам за себе си?…

Да, ние бяхме рожби на два свята. Аз принадлежах на новия свят, света на правдата и щастието, а Смит — на стария свят на господарите. Той никога нямаше да ме разбере. Моите грижи за туземците бяха непонятни за него. И аз бях сигурен, че и да живеехме в една колиба, ние щяхме да бъдем чужди един на друг. Бях сигурен и в това, че плантаторът и в бъдеще щеше да ми създава тревоги. А капитанът? Нима и той беше преминал на страната на Смит? Едва ли … Смит и него се опитваше да третира като свой слуга, а между слуги и господари никога не може да съществува мир и приятелство.

Беше доста късно, когато вратата хлопна и някой влезе в колибата. Чух стъпките му по рогозките, след това стълбата от лиани зашумоля и заскърца. Някой се изкачваше на горния кат. Аз станах и зачаках прав на верандата. Стъпките прошумяха по бамбуковия таван. През малкото прозорче се показа — кой мислите? — Канеамеа.

— Андо! Къде си, Андо? — тихо пошепна тя. Аз мълчах в тъмнината.

— Ти ли си, Андо? — попита Канеамеа, като ме забеляза.

Аз съм.

Не ме очакваше, нали?

Не. Защо дойде? Сега е късно.

тревожно казах аз.

— Търсех те по-рано, но не те намерих. — Тя помълча малко, след това продължи: — Аз дойдох… Не се ли радваш?

— Не! Чуваш ли? Не! Иди си!

— Пакегите са у дома — прошепна тя. — Набу много пи и пак заспа. Ще спи до утре. (Тя каза: „Алу ябом аро“ — до изгрева на слънцето.) Арики каза, че пакегите ще живеят в нашата либата орованда. Разбираш ли?

— Разбирам.

— А ти къде ще живееш?

— Тук. В моята колиба.

— Няма ли да дойдеш при пакегите?

— Не. Аз оставам тук.

На ръцете й блеснаха две евтини тучени гривни, сигурно

подарък от Смит.

— Иди си — казах аз. — Чуваш ли?

— Няма да си ида!

Гласът й трепна. Тя седна на рамката на прозореца.

— Опасно е — настоях аз. — Добрите момичета не ходят нощно време в чужди колиби. Това е забранено. Иди си.

— Страхуваш ли се?

— Да, страхувам се.

— От кого?

— От Арики. Той ще побеснее, ако узнае, че си идвала в моята колиба.

— Ти ми каза веднъж да дойда. Помниш ли. Ето аз дойдох.

— Казах ти да дойдеш денем. А ти идваш нощно време. Това е опасно…

— От никого не ме е страх!

— А защо трепереш? — попитах я аз. Тя наистина трепереше.

— Не треперя.

— Трепереш, аз виждам. Болна ли си?

— Не съм болна.

Хванах я за ръката и напипах пулса й. Той ускорено биеше. Ръката й беше гореща.

— Да слезем долу — предложих аз, като мислех как по-скоро да я отпратя.

Канеамеа покорно тръгна след мене. Слязохме в колибата.

— Аз видях, когато ви хвърлиха в Голямата вода — отново заговори тя, като седна на нара. — И казах на моя набу: „Набу, не хвърляй пакегите в Голямата вода.“ Но той не ме послуша. — После като помълча малко, тя додаде тихо: — Той не те обича…

Аз знаех, че Арики не ме обичаше.

Канеамеа искаше да ми каже още нещо, но аз я прекъснах. Не беше време за разговори. Тя трябваше да си отиде веднага, докато не е дошъл някой.

— Иди си! — настойчиво повторих аз. — Чуваш ли? Дърветата шумят. Духа вятър. Буря идва. Иди си!

Наистина беше излязъл силен вятър, дърветата се огъваха и шумяха. Пролетно и есенно време тук често бушуваха силни бури с поройни дъждове. Гледаш: времето е тихо, звездна тропическа нощ е обгърнала земята — и изведнъж излиза силен вятър, небето потъмнява, покрива се с облаци, светкавици разсичат мрака и само след няколко минути се разразява страшна буря с проливен дъжд. А ти седиш в колибата си и слушаш как бучат водопадите в планината, как падат с трясък старите дървета в джунглата…

— О, ти ме пъдиш! — проплака Канеамеа. — Това е много лошо! Оня стар пакеги с дългата глава не би ме изгонил. Той е по-добър от тебе…

Не зная в друго време дали бих се изсмял на нейните думи, или бих се обидил, но сега те не ме засегнаха. Аз повтарях само едно: „Иди си, иди си!“

— Добре! — съкрушено каза Канеамеа и стана. — Отивам си.

И тя тръгна към вратата. Трябваше поне да я изпратя. Навън бурята вече бушуваше с пълна сила, по покрива зашумоляха първите капки. Настигнах я и я хванах за ръката. Бях потиснат и смутен.