Остров Тамбукту

Там, където свършваше почеркът на Магелан, започваше нова страница с друг почерк, на английски език. Прегледах набързо написаното. И това беше дневник на някой си англичанин Джон Джигерс от екипажа на Магелан. Аз го прелистих набързо и прочетох тук-таме по няколко реда. Джигерс описваше премеждията на петте Магеланови кораба, различните несполуки и приключения през време на хилядата дни на тяхното пътуване през три океана; описваше живота на испанските моряци на остров Тамбукту, пленяването на великия главатар Пакуо и най-после гибелта на испанците

— Какво казват белите листа? — чух гласа на Канеамеа. В увлечението си аз бях я забравил.

— Разказват за пакегите, които били удавени в Голямата вода през време на великия главатар Пакуо — отвърнах аз. — Много интересно.

— Доволен ли си?

— Много!

— Добре. А сега трябва да си вървя…

— Белите листа не са за Арики — казах аз. — Те трябва да останат у мен…

— Ти никога вече няма да ги видиш! — извика Канеамеа. Тя беше разстроена и обидена. Моето поведение беше я огорчило.

— Защо няма да ги видя? — попитах аз.

— Защото никога няма да станеш рапуо и даго на Канеамеа.

След тия думи тя грабна дневника от ръцете ми и избяга. Излязох да я изпратя, но щом прекрачих през високия праг, бурята ме блъсна така силно, че едва се задържах на крака и се облегнах до стената. Канеамеа беше изчезнала в мрака.

Бурята беснееше и огъваше тънките палми чак до земята, дъждът шуртеше на потоци. Щом се показах на вратата, свещта угасна в ръцете ми и падна на земята. Аз се наведох да я търся. В същия миг една стрела префуча и се заби в стената точно на онова място, където беше главата ми, преди да се наведа…

Бързо влязох в колибата, затворих вратата и я залостих добре отвътре. След това пипнешком се изкачих на горния кат и седнах върху твърдия бамбук. Бях мокър и разстроен.

Копието беше в ръката ми. Жалко, че нямах пушка. Плантаторът би могъл да ми остави поне една от десетте, но той не се интересува от моята безопасност. Седях на нара и се вслушвах във воя на бурята. Гредите на колибата остро пропукваха от силния напор на вятъра и ме караха да се стряскам в непрогледната тъмнина.

Цяла нощ не мигнах. Кой искаше да ме убие? — питах се аз и се вслушвах във всеки шум. — Арики? Но Арики беше пиян. Той не би могъл да дойде в тъмнината до моята колиба. Тогава — кой?

II

Още на другия ден Смит и Стерн дойдоха при мене и ми донесоха чантата с лекарствата, няколко кутии цигари, кибрит, ловджийската пушка, с която бях стрелял вече, и един патронташ. Смит заяви тържествено, че ми ги подарява, но аз отказах да ги взема. Тогава той остави всичко на нара и заяви, че ако откажа, това ще бъде най-голямата обида за него. Аз не възразявах повече, защото лекарствата бяха много необходими за племето.

— Добре — казах аз, — ще приема всичко това, но ако обещаете, че никога няма да ме наричате свой слуга.

— Никога, сър! — възкликна Смит. — Никога, повярвайте ми!

— А мене? — попита Стерн.

— И вас, Стерн! Ето, това е кръст! … — И той наистина се прекръсти.

— И винаги ще ми говорите на „ви“ — каза Стерн.

— Да, сър, винаги.

— А защо задигнахте всичко от моята колиба? — попитах аз плантатора.

— Аз не съм виновен, сър — отговори той. — Ето и Стерн е свидетел. Щом изтрезня, първожрецът събра десетина туземци и им заповяда да пренесат всичко в неговата колиба. Нима можехме да ги спрем? Сам разсъдете … извика и нас и ние тръгнахме след него. Нямаше как… После пак се напи и цяла нощ хърка като заклан. Ужасно, сър! Хиляди пъти съжалявам, дето напуснах яхтата.

— Невъзможен старец — обади се и капитанът. — Той научи вече две английски думи и все тях повтаря: „Коняк, цигарки, коняк, цигарки.“ И после почва на своя неразбран език: „Пакеги нанай биля, пакеги нанай биля.“ Какво значи то?

— Белите хора са добри — отговорих аз.

— Жалко — въздъхна Смит. — Как ще се разбираме с тия хора, като не знаем езика им? Вие трябва да дойдете при нас, сър. Непременно трябва да живеем заедно.

Отказах. Бях решил да не стъпвам в колибата на първожреца.

— Ние не сме вече в неговата колиба — каза плантаторът. — Тая заран първожрецът ни даде отделна колиба.

— А къде е вашето имущество? — попитах го аз.

— В колибата на първожреца.

— Нима всичко остана там?

— Всичко, сър — въздъхна Смит. — Тоя първожрец е изпечен разбойник. Той ме ограби. Вие трябва да дойдете, сър. Трябва да ни помогнете да се разберем с него. Той трябва да ми даде поне част от мебелите. Аз не съм свикнал да спя на гол нар и на дървена възглавница. Не, сър, уверявам ви. Първожрецът трябва да ми даде леглото. И много други работи. Елате да поговорим, сър. Много ви моля.

— Елате — повтори и капитанът. — Без вас ние сме загубени. Вие трябва да се преместите в нашата колиба. Аз отново отказах.

— Защо? — попита ме капитанът.

— Защото вашата колиба е в селището на Арики, а аз имам сериозни основания да не живея там. Предпочитам да си остана в моята колиба.

— Много ви моля, сър — отново проплака Смит. — Тоя проклет първожрец трябва да ми върне поне най-необходимото. Кажете му, сър. Ще дам и на вас нещо от мебелите…