Отмъщението на Монца

Вече бяха на около сто крачки, а всичко още изглеждаше миролюбиво. Тръпката се намръщи към къщата, ниската ограда и плевнята, след което се подготви. Сега планът му се струваше лош. То и в началото не изглеждаше никак добър, но в момента беше направо ужасяващ. Земята прелиташе под копитата на коня, седлото натъртваше схванатия му задник, вятърът духаше в присвитото му око и дразнеше незаздравелите рани по лицето. Без превръзките направо усещаше студа. Верния яздеше до него с развято наметало и вдигнат меч и крещеше.

— Дръж строя! — Конниците вляво изпреварваха другите и изкривяваха редицата, по-нетърпеливите започнаха да навеждат копията си под всякакъв ъгъл. Тръпката освободи крака от стремената.

В този момент капаците на прозорците се отвориха едновременно с трясък и се показаха осприанците. Първата зора хвърляше проблясъци по металните им шлемове. Зад оградата се показа друга редица с приготвени арбалети. В някои моменти трябва да направиш необходимото, без да ти пука за последствията. Тръпката затаи дъх и се метна встрани от коня. През тропота на копита, дрънченето на метал и поривите на вятъра чу острия вик на Монца.

Земята го удари и зъбите му изтракаха. Претърколи се няколко пъти и се нагълта с пръст. Светът се завъртя, тъмно небе, изровена почва, скачащи коне и падащи мъже. Копитата думтяха около него, хвърляха кал в лицето му. Чу писъци и се надигна на колене. Някакъв труп полетя, блъсна го и го събори отново по гръб.

Морвийр приближи двойната порта на плевнята и я открехна, за да надникне навън. Видя как осприанците се надигат зад оградата и отправят дисциплиниран и смъртоносен залп.

Наемниците западаха от седлата, а ранените коне хвърляха ездачите си. Хора и животни крещяха и цвилеха от шок и гняв, болка и ужас. Десетина ездачи паднаха, но останалите продължиха атаката, вдигнали блестящи оръжия, и нададоха боен вик, който заглуши писъците на падналите им другари.

Морвийр отстъпи, затвори вратата и я затисна с гръб. Кръвожадна битка. Гняв и случайности. Остър метал на висока скорост. Плискаща кръв, размазани глави и изкормени тела с вътрешности по земята. Крайно нецивилизовани действия и определено извън неговата специалност. Неговите черва, за щастие все още в тялото му, потръпнаха от спазъм, предизвикан от животински ужас и отвращение, и преминаха в по-рационален страх. Ако Муркато победеше… вече бе изразила смъртоносните си намерения към него. Въобще не се бе поколебала да предизвика смъртта на невинната му асистентка. Ако пък победяха Хилядата меча, той продължаваше да е съучастник в убийството на принц Арио. Несъмнено и в двата случая животът му щеше да бъде болезнено отнет.

— Мамка му!

Дворът бързо се превръщаше в кланица, но прозорците бяха твърде тесни, за да се провре през тях. Да се скрие в сеновала? Не, не, да не беше на пет години? Да легне до бедната Дей и да се престори на мъртъв? Какво? Да легне в пикнята? Никога! Изтича до дъното на плевнята и започна да опипва дъсчената стена. Откри една разхлабена дъска и започна да я рита.

— Счупи се, дърво такова! Счупи се! Счупи се! Счупи се! — Звуците от битката на двора ставаха все по-разгорещени. Някой се удари в стената на плевнята и го стресна. От тавана запада прах. Той отново насочи вниманието си към дъската, задъхан от страх и раздразнение, лицето му беше мокро от пот. Един последен удар и дървото се счупи. Приглушената дневна светлина нахлу през назъбената дупка. Морвийр коленичи, завъртя се настрани и си провря главата. Зърна равното поле, кафявото жито и дръвчетата на около двеста крачки. Безопасност. Провря едната си ръка, рамото, половината гърди — и се заклещи.

Трябваше да признае, че бе пробвал да се провре през дупката доста оптимистично. Преди десет години, когато беше гъвкав като върба, можеше с грация да мине и през по-тесен отвор. Уви, оттогава беше изял твърде много сладкиши, които пречеха на операцията и като нищо можеха да му струват живота. Започна да се гърчи и извива, а острото дърво издра корема му. Така ли щяха да го открият? На тази ли история щяха да се смеят с години? Това ли щеше да е неговото наследство? Великият Кастор Морвийр, невидимата смърт, най-страховитият отровител, спипан заклещен в дупка, в дъното на плевня, докато бяга?

— Шибани сладкиши! — изпищя той и с един последен напън се измъкна. Стисна зъби, защото един остър пирон раздра половината му риза и остави дълга резка по ребрата му. — Мамка му! — Успя да издърпа краката си. Освободи се от дращещата прегръдка на скапаното дърводелство и хукна към очакваната безопасност на дърветата. Житата бяха високи до кръста и се оплитаха в краката му.

Направи само пет тромави крачки и падна по очи. Надигна се и запсува. Една от обувките се бе изгубила в житото.

— Шибано жито! — Наведе се да я потърси, но настръхна, защото чу тропот. За най-голям негов ужас от дърветата, към които се стремеше, бяха изскочили конници и препускаха към него с наведени копия.