Отмъщението на Монца

Дей беше сглобила апарата по тъмно и сега, когато първите лъчи на зората проникваха през малките прозорчета, горелките бяха разпалени. Реагентите бълбукаха, парата се кондензираше, а дестилатът капеше весело в събиращите съдове. Морвийр обиколи масата, като почукваше по дървото, от което множеството стъкленици потракваха. Всичко изглеждаше перфектно. Все пак Дей беше учила при истински майстор, може би най-великия отровител в Кръга на света! Но дори видът на добре свършената работа не можеше да го извади от лошото настроение.

Той изду бузи и въздъхна шумно.

— Никой не ме разбира. Това е моето проклятие.

— Ти си сложна личност — каза Дей.

— Точно така! Съвсем точно! Ти го виждаш! — Може би само тя осъзнаваше, че под външността на строгия учител се крие резервоар от чувства, дълбок като планинско езеро.

— Направих чай. — Тя му подаде очукано метално канче, от което се вдигаше пара. Стомахът му изръмжа неприятно.

— Не. Благодарен съм за вниманието, но ще откажа. Храносмилането ми е разстроено тази сутрин. Ужасно разстроено.

— Гуркулската посетителка ли те изнервя?

— Абсолютно и изцяло не — излъга Морвийр и се постара да не потръпне при спомена за черните очи. — Дискомфортът ми е продиктуван от постоянното неразбирателство с нашата работодателка, Касапина на Каприл, винаги противоречащата Муркато! Просто не мога да намеря подход към тази жена! Колкото и добре да се държа, колкото и почтени да са намеренията ми, тя винаги отвръща с лошо!

— Вярно, че е малко чепата.

— Според мен не е чепата, а направо… ръбата. — Нещо не можа да му се получи.

— Ами с това хвърляне в пропастта и мъртвия брат…

— Обяснения, а не извинения! Всички сме имали болезнени загуби. Признавам, че съм почти изкушен да я зарежа на неизбежната съдба и да потърся нов работодател. — Той се позасмя. — Да речем херцог Орсо!

Дей го изгледа остро.

— Шегуваш се.

Наистина беше шега, защото Кастор Морвийр не изоставяше работа, която бе поел. В този занаят трябваше да се спазват определени стандарти на поведение. Но му беше забавно да доразработи темата, така че заизброява плюсовете на пръсти.

— Херцог Орсо е човек, който несъмнено може да си позволи моите услуги. Несъмнено има нужда от тях. Освен това е доказал, че не страда от ни най-малки угризения.

— Човек, който има навика да хвърля служителите си в пропаст.

Морвийр махна с ръка.

— Човек не трябва да е глупав и да се доверява на някой, който наема отровители. Не мисля, че е по-лош от останалите. Цяло чудо е, че тази мисъл не ми хрумна по-рано!

— Но… ние убихме сина му.

— Ба! Такива трудности лесно се заглаждат, когато двама души имат нужда един от друг. — Той размята небрежно ръка. — Ще измислим някаква история. Все ще се намери някоя клета изкупителна жертва да отнесе вината.

Тя кимна бавно, със свити устни.

— Изкупителна жертва. Разбира се.

— Да, налага се. — Един осакатен варварин по-малко нямаше да е загуба. Нито пък един откачен затворник или една груба мъчителка. Почти се наслаждаваше на тази мисъл. — Но засега сме заседнали с Муркато и нейната мъчителна жажда за отмъщение. Отмъщение. Кълна се, има ли по-незадоволителен, безсмислен и разрушителен мотив на света?

— Мислех, че мотивите не ни интересуват — отбеляза Дей. — Само работата и заплащането.

— Правилно, скъпа. Съвсем правилно. Всеки мотив, който изисква услугите ни, е добър. Винаги виждаш право в същността на нещата, сякаш са прозрачни. Какво щях да правя без теб? — Той се усмихна и заобиколи апарата. — Докъде стигна с приготовленията?

— О, знам какво да правя.

— Браво. Много добре. Естествено, че знаеш. Нали си учила от майстор.

Тя наведе глава.

— И научих уроците добре.

— Съвсем добре. — Той се наведе, за да види как есенцията от ларинк капе бавно в епруветката. — Жизненоважно е да сме крайно подготвени за всякакви вероятности. Винаги предпазливостта на първо място. Ау! — Намръщи се към китката си. Малка червена точка се превръщаше в капка кръв.

— Какво… — Дей отстъпи бавно, гледаше го напрегнато. Държеше игла.

— Някой да поеме вината ли? — извика тя. — Аз ли съм ти изкупителната жертва? Начукай си го, копеле!

— Хайде, хайде, хайде. — Верния пикаеше отново. Стоеше до коня си, с гръб към Тръпката, и присвиваше колене. — Айде де… Ето, че възрастта взе да ме застига.

— Или тъмните ти дела — обади се Своле.

— Не съм направил нищо толкова лошо, че да заслужа такова мъчение. Имаш чувството, че ти се пикае повече от всичко на света, а когато си го извадиш, само висиш на студения вятър и… ох… ох… готово! — Къса струйка, още една. После още една. Той изтръска последните капки и се загащи.

— Това ли беше? — попита Своле.

— Теб какво те интересува? — озъби се генералът. — Да няма да го бутилираш? Казах, че възрастта ме застига. — Изкатери се по склона — държеше червеното си наметало с ръка, за да не се влачи по земята — и клекна до Тръпката. — Така. Готови сме. Това ли е мястото?

— Това е.