Отмъщението на Монца

Дружелюбния мръдна леко вежда и продължи да разбърква кашата. Коска подозираше, че затворникът е наясно защо се е появил в кухнята, но имаше достатъчно добри маниери, за да не засяга темата. Затворниците по принцип бяха доста учтиви. Лошите маниери можеха да са фатални в затвора.

— Първото? — попита Дружелюбния.

— Никога не воювай на губещата страна. Колкото и страстно да мразех херцог Орсо през годините, има съществена и може би фатална разлика в това да мразиш и да направиш нещо по въпроса. — Той удари леко по масата и моделът на „Кардоти“ изтропа. — Особено на страната на жена, която вече ме е предавала…

Умът му се върна през девет омразни години към битката при Афиери, подобно на пощенски гълъб, който всеки път се завръща в омразната си клетка. Спомни си спускащите се по хълма коне и слънцето, което тъкмо се показваше, както безброй пъти из евтините бардаци и мизерните кръчми по целия Кръг на света. В пиянската мъгла беше решил с усмивка, че противникът се преструва чудесно. Помнеше неприятното предчувствие, когато конниците не спряха. Болезнения ужас, когато се бяха врязали в слисаните му линии. Смесицата от гняв, безпомощност, отвращение и опиянение, с която бе пришпорил коня, за да побегне, оставяйки бригадата и репутацията си еднакво съсипани. Същата смесица от гняв, безпомощност, отвращение и опиянение, която го следваше оттогава. Намръщи се на изкривеното си отражение в грубоватото стъкло на бутилката.

— Спомените за славата избледняват — прошепна той. — Изгниват като неуспешни смешки, прозрачни и неубедителни, като лъжите на някое друго копеле. Провалите, разочарованията и съжаленията остават ярки, като момента, в който са се случили. Усмивка от красиво момиче, на която не си реагирал. Дребна беля, за която друг е поел вината. Нечие рамо, блъснало ни в тълпата, оставяйки ни ядосани за дни, месеци. Завинаги. — Усмихна се криво. — От това е направено миналото. От неприятните моменти, които са ни създали такива.

Дружелюбния мълчеше и това караше Коска да говори още повече.

— А май няма по-горчив момент от този, в който Монцаро Муркато ме предаде. Би трябвало да отмъщавам на нея, а не да й помагам. Трябва да я убия, като и Андич, Сесария, Виктус и останалите едновремешни приятели копелета от Хилядата меча. Така че какво по дяволите правя тук, Дружелюбен?

— Говориш.

Коска изсумтя.

— Както винаги. Винаги съм имал слаба преценка по отношение на жените. — Неочаквано и за самия себе си се засмя. — Честно казано, винаги съм имал лоша преценка за всичко. Това е причината животът ми да е серия от неволи. — Тръшна бутилката на масата. Стига с жалкото философстване! Истината е, че ми трябва този шанс, трябва да се променя — и най-вече отчаяно ми трябват парите. Изправи рамене. — Майната му на миналото! Аз съм Никомо Коска, по дяволите! Смея се в лицето на страха! — Направи пауза за момент. — И ще ида да полегна. Искрени благодарности, господин Дружелюбен. Ти си един от най-добрите събеседници.

Затворникът за миг вдигна поглед от кашата.

— Че аз не казах почти нищо.

— Именно.

Сутрешната закуска на Морвийр беше подредена на малка масичка в малката спалня на горния етаж на изоставения склад в един от мизерните квартали на Сипани, град, който ненавиждаше. Купа студена овесена каша, очукано канче горещ чай и нащърбена чаша топла вода. До тях в спретната редица стояха седемнайсет епруветки, стъкленици, бутилки и кутийки, пълни със съответните течности, мехлеми и прахчета, вариращи на цвят от прозрачно и бяло до бледосиньото скорпионово масло.

Морвийр лапна неохотно една лъжица каша. Докато преглъщаше без особена наслада, махна запушалките на първите четири съда, извади блестяща игла, топна я в първия и се убоде по ръката. След това повтори процедурата. Трети и четвърти път, след което остави иглата. Намръщи се, като видя как от едното убождане се появява капчица кръв. Лапна още една лъжица каша, отпусна се с наведена глава и зачака прилошаването да отмине.

— Проклет ларинк! — Все пак беше по-добре да приема малки дози и да търпи неудобството, отколкото някой ден по погрешка отровата да пръсне кръвоносните съдове в мозъка му.

Лапна нова лъжица, отпуши следващата кутийка в редицата, взе щипка синапено семе и го смръкна. Потръпна, когато прахчето изгори носната му кухина, и облиза зъбите си, усетил леко изтръпване в устата. Отпи от чая, но му се стори твърде горчив и за малко да го изплюе.

— Проклет синап! — Завидно успешната употреба срещу някои мишени не го правеше по-приятен за преглъщане. Даже напротив. Напълни устата си с вода и се изжабури в напразен опит да прогони противния вкус, който щеше да го преследва поне няколко часа.

Отвори следващите шест съдинки. Можеше да преглътне дозите една по една, но дългогодишният опит го бе научил, че е по-добре да ги приема наведнъж. Затова се намръщи, изсипа необходимите количества в чашата, разбърка я с лъжицата и изпи разтвора на три големи глътки.