Отмъщението на Монца

Никомо Коска обичаше да се обгражда с хора, които го караха да изглежда странен и романтичен. Деветнайсетгодишната мечоноска и неразделният й малък брат се вписваха в тази категория, така че ги мъкнеше навсякъде със себе си. В началото му бяха интересни. След това полезни. Накрая станаха незаменими.

Двамата с Монца се дуелираха в студените сутрини — стърженето и удрянето на метала, задъханото дишане. Той беше силен, тя бърза и схватките бяха равностойни. Двамата се заяждаха, оплюваха се и се смееха. Останалите се събираха да ги гледат и се забавляваха, защото капитанът им често губеше от момиче наполовина на годините му. Всички се смееха, освен Бена. Той не беше боец.

Но пък се оправяше с числата и скоро започна да води документите на отряда. След това пое препродажбата и разпределението на печалбата от плячката. Правеше пари за всички, имаше лек характер и скоро стана всеобщ любимец.

Монца се учеше бързо. Изчете всичко на Столикус, Вертурио, Баяловелд и Фаранс. Научи всичко, което можеше, от Никомо Коска. Тактика и стратегия, маневри и логистика, как да разчита терена и противника. Първо учеше с гледане, а след това с практика. Овладя всички науки и изкуства, необходими за войника.

— Дяволът те е обладал — казваше Коска, когато се напиеше. Нещо, което се случваше все по-често. Тя спаси живота му при Мурис, а след това той нейния. Всички се смееха — освен Бена. Той не спасяваше животи.

Старият Сазине умря от стрела и останалите капитани избраха Никомо Коска за капитан-генерал. Монца и Бена продължиха с него. Тя предаваше заповедите на Коска. След това му казваше какви заповеди да даде. После даваше заповеди от негово име, докато той се валяше пиян. Накрая спря да се преструва, а и на никой не му пречеше, защото нейните заповеди бяха по-добри от неговите дори когато беше трезвен.

Месеците се превръщаха в години, а Коска изтрезняваше все по-рядко. Даваше заповеди единствено по таверните. Водеше схватки единствено с бутилките. След като Хилядата меча свършеха с тероризирането на някоя местност, Монца тръгваше по кръчмите, пушилните и долнопробните бардаци, за да го измъкне. Мразеше тази част, а и Бена мразеше да я гледа как го прави, но Коска ги бе прибрал и тя се чувстваше задължена. Докато залитаха към лагера, той от пиенето, а тя от тежестта му, Коска често шепнеше в ухото й.

— Монца, Монца. Какво щях да правя без теб?

Отмъщение

Лъснатите ботуши на генерал Ганмарк тракаха по лъснатия под. Обувките на камерхера проскърцваха отзад. Ехото на стъпките им отекваше в огромното помещение. Меките обувки на Шенкт, изтъркани от употреба, не издаваха никакъв звук.