Пайнс

5.Тя отива при него в средата на къщата и той я прегръща и заравя нос в косата й. Прави го често наспоследьк, сякаш се опитва да долови отново онази миризма от първата среща — смес от парфюм. шампоан за коса и нещо друго, което беше накарало сърцето му да прескочи. Но сега миризмата или се е променила, или е изчезнала, или е станала такава неразделна част от него, че той вече не може да я долови — а когато успяваше, винаги се връщаше към онези първи дни. Миризмата е по-важна дори от късата й руса коса и зелетте й очи. Усещане за нещо ново. За нещо свежо. Като слънчев октомврийски следобед, когато небето е яркосиньо, по околните планини има свеж сняг, а дърветата в града тъкмо започвам да ее обагрят в есенни цветове.

Привлича я към себе си.

Болката и срамът от всичко, което й е причинил още са живи. Не е сигурен, но подозира, че ако тя му бе сторила същото, с него вече щеше да е свършено. Възхищава се на любовта й към него. На верността й. Изобщо не ги заслужава и това само засилва чувството му за срам.

— Ще ида да го видя — прошепва Итън.

—       Добре.

— Когато сляза обратно, ще останеш ли с мен докато вечерям?

— Разбира се.

Той мята палтото си на парапета, събува черните си обувки и тихо се качва по стълбите, като прескача скърцащото пето стъпало.

Нататък дъските са добре заковани и не след дълго той стои пред спалнята и открехва вратата, докато ивицата светлина не осветява пространството между прага и касата на прозореца.

За петия рожден ден на Бен бяха изрисували стаята му като космос. Чернота. Звезди. Вихрушки на далечни галактики. Планети. Тук-там по някоя космическа сонда или ракета. Реещ се в безвъздушното пространство астронавт.

Синът му спи сред безпорядък от одеяла, стиснал в ръка малкия си трофей — пластмасово боядисано със златна боя момче, ритащо футболна топка.

Итън тихо пристъпва напред, като избягва парчета от „Лего“ и други играчки.

Прикляка край леглото.

Очите му са свикнали достатъчно с тъмното, за да различи детайлите от лицето на Бенджамин.

Мекота.

Спокойствие.

В момента са затворени, но очите му са същите като на майка му — бадемови.

А устата му е като на Итън.

Коленият в тъмното до леглото на сина си, който скоро ще стане на шест. Итън изпитва осезаема болка, че напълно е пропуснал още един ден от живота му.

Момчето му е най-съвършеното и най-прекрасно нещо, което е виждал някога, и той остро чувства неумолимия ход на хилядите моменти с този мапък човек, който ще стане мъж по-скоро, отколкото може да си представи.