Пентаграм

Излязохме на верандата. Разтворихме криле. Вкопчихме се във въздуха и се отблъснахме от него. Той изсъска, свирна в ушите ни и гъвкавата пластика на многобройни вихри погали крилете, напрегнати и може би звънящи с невидим и неосезаем звън. Към мен се върна рядкото усещане, което ми даваше Сандина – аз бях част от света. Аз бях неподвижен и завъртях света с крилете си. Не, аз ли се носех стремително или светът?

В тъмното вече небе само огнените метеори на летящите сочеха пътя към Дивите скали. Все пак аз не бях сандинец, не владеех толкова добре крилете си. Тесели отдавна би ме изпреварила, ако искаше. Край мен прелитаха огнени линии – някой ни задминаваше, забързан към празника. Понякога се забавяха, поздравяваха ме и отлитаха в момента, в който познавах приятели. Не се огорчавах, всички пътища водеха към празника, на който всички приятели се срещат.

Умората вече сковаваше мускулите, в крилете трептеше лека матова болка, аз се спуснах надолу и с наслаждение стъпих върху меката трева. Тесели тихо кацна до мен.

– Тук дават феести – каза ми тя.

„Вземете си феести – искреше пространството. – Създайте от тях нашия празник. Вижте в тях своите мисли, очертайте в образи любовта и тъгата си, радостта и мечтите подарете на всички.

Вземете си феести, излъчете мечтите си, превърнете небето в своя палитра, превърнете фееста в святкаща мисъл, превърнете изкуството в истина,

дайте на празника истински смисъл…“

Взех колчана с хладни кристални стрели, взех лъка с нетърпимо изпъната тетива и отново се понесох нагоре, без да чакам Тесели – знаех, че тя ще ме намери навсякъде, където ме отвлече динамиката на веселата Сандина. Умората се бе стопила през кратката почивка, крилете ми отново завихряха въздуха, почти изравниха скоростта си с другите и все пак закъснях – празникът вече започваше. Тесели ме догони. Над нас ярко пламнаха прожекторите на въздушен кораб, черните му криле закриваха звездите и ги палеха отново, а в долината вече кипяха светлини и хора. Дивите скали, застинали в равнодушната си монолитност, отразяваха този хаос и го умножаваха безкрайно в огледалните си стени.

Аз извадих феест от колчана, сложих го на тетивата, исках първият феест да бъде моят и все пак закъснях – в небето пламна сияние, затрептя и се формира в огромен ухилен дракон с изумрудени люспи, на които беше нарисуван знакът на Сандина. Когато угасна, опънах лъка, прицелих кристалната стрела в звездите и разреших на тетивата да запее. Стрелата блесна далеч нагоре и аз превърнах погледа си в догонващ търсещ лъч, който я запали, превърна я в синьо-зелено кълбо с облачни вихри – Земята… После синьото се превърна в червено, а зеленото в оранжево, облаците изчезнаха и от образа на Земята се роди моят Марс.

Първият порив на бурята налетя върху музиката и празника, разбърка танците и разпиля във въздуха нашия смях. Бурята възникна така, както възниква нова звезда, от лекия вятър на лятото. Освети лицата ни с мълнии, разду дрехите ни, тласна крилете ни в светлия кипеж и завъртя всичко в себе си. Внезапно изчезна стабилизиращата сила на притеглянето и хората станаха искри – светулки, обхванати от порива на яростен вятър. Той ни понесе безтегловни, запрати ни надолу и отново ни издигна. Едвам успявахме да се задържим и налитащите от неочаквани посоки пориви отново срутваха неустойчивото равновесие.

Някой се изправи на носа на въздушния кораб, протегна ръка и бурята се подчини на ръката му, стана част от мелодията, която той засвири, и ние се превърнахме в ноти, понесени в хармонията на тази странна композиция, където въздухът танцуваше, а музикален инструмент бяха Дивите скали, подчинени на най-малкото движение на ръката му. Скалите се издигаха до едва чут звън, за да се срутят в кънтящ органов рев. Огледалните им струни пламтяха в заслепяваща цветомузика, блясъците на която летяха в хармоничния хаос на бурята и променяха цветовете на телата ни.

Музикантът скочи от кораба, силуетът му зачеркна за миг прожектора, потъна в летящата тълпа и бурята мигновено стихна, мелодията замлъкна в мига на най-голямото напрежение, когато звуците се пречупват. Едва сега почувствах колко са изморени крилете ми. Започнах бавно да се спускам надолу. Легнах на земята и затворих очи. Около мен шумоляха крилете на другите, които също се спускаха, тихи смехове и весели реплики, спомени за мигновението вечност, донесено от бурята.

– Кой беше това? – попитах, без да отварям очи.

– Не знам – отговори Тесели. – Но се досещам. Само един човек може да свири така…

– Не го срещнах никъде.

– Значи ще го видиш след празника.

Надигнах се и застанах на колене. Тесели лежеше по гръб, докоснах лицето ù и тя се усмихна като изморена птица.

– Защо си сърдит?

– Изгубих вибраената.

– Как така? – тя се изправи.

– Изпуснах я и вятърът я отнесе.