Пентаграм

– А аз я хванах – засмя се някой над нас и един крилат човек стъпи на тревата. – Не ми се беше случвало да гоня летяща вибраена, но ти винаги носиш нещо необикновено, пришълецо. Ще ти я върна след малко, сега е мой ред.

Оребон се издигна в прожекторния конус. Никой не разбра кога започна да свири. Просто нещо ново напълни въздуха, възникна в пространството и трябваше да минат няколко секунди, докато всички осъзнаят: „Това е музика“.

Отначало той заля всички с бавния като свличащ се ледник бас, примеси го с щрайха на пролетните потоци и със звън разцепи леда. Подчинени на музиката, цветовете на Дивите скали избухнаха в камбанен ритъм и устремиха огнените си потоци към него, поета Оребон.

Никой не разбра кога започна да пее. Част от музиката – като нов инструмент, отначало просто звук, който се преля в мекия текстов вокал:

Когато се изправиш пред погледа на Времето, помисли какво ще му кажеш.

Дребните неща, малките проблеми – пред него не важат. Пози, патетика, празните думи – всичко това е излишно.Внимавай да не станеш на Времето безразличен.

Над него пламна феест и нарисува две огромни очи, в които се отрази той – със свити криле, развята коса и ръка, танцуваща върху струните.

Вчера Вселената ми зададе въпрос.Как да му отговоря?Той е толкова прост,че всеки ще го повтори:Какво си направил за мен?

Какво си направил за мен?Какво си направил за мен?Ще посмееш ли да му отговориш?Вселената няма край.Както и да го оспориш,част от безкрая е безкрай.

Думите свършиха, а музиката продължи да заглъхва и заедно с нея ослепяваха прожекторите на въздушния кораб, заедно с нея помътняваха искрящите люспи, угасваха светлинните пространства, по които бягаше текстът… И никой не разбра в настъпилата тъмнина кога поетът напусна кораба сцена. Просто сгъстъкът мрак, по-плътен от околния, се сля с тъмнината и когато прожекторите светнаха отново, Оребон вече бе част от кипежа – как да го откриеш сред празника на Сандина? Ярки феести отново разсичаха небето, стотици очи моделираха формите им, над нас се преплитаха слънца и очи, лица и тела, цветя и просто цветове, златист смях и медночервени сълзи, синкаво минало и лилаво бъдеще, странен и весел сюрхаос, през който едва прозираха ярките немигащи звезди. Моите феести един след друг потъваха в хаоса и ставаха част от него, придавах им формите на делфини и кондори, призрачни кули и спирални мъглявини, взривявах ги и отново ги свивах до нетърпимия блясък на свръхнови, разтварях ги и ги колапсирах в протозвездни яйца, за да създам нови Вселени… Около мен се засмяха приятелски гласове, бяха ме познали по моите феести. Обкръжиха ме толкова плътно, че погълнаха дори светлината.

– Познахме те, пришълецо! Отново си наш. Вече те видяхме, но не сме те чули. Какво си приготвил?

– Ще ви разкажа за Марс – отговорих. – Къде е Оребон с моята вибраена?

– Ще бъде тук, ако му направят малко път – долетя гласът на Оребон, докато собственикът му отчаяно се промъкваше през моето обкръжение. Засмяха се и другите, отместиха се и запъхтеният Оребон се отпусна на земята.

– Започвай. Слушаме те.

Започнах. Може би акомпаниментът на вибраената беше излишен, защото не пеех и не четях стихове, но той ми помагаше да следвам оня образ на Марс, който възникваше в мен.