Пентаграм

Мартен замълча, без да откъсва поглед от олющената цветна снимка на Марс. Младите около него стояха неподвижно, потънали всеки в собствените си мисли. За разговори тук нямаше повече време – хроноафазията свършваше. Когато спряха последните вибрации на дефазираното време, фигурите, пронизващи вещите и стените в стаята, помръкнаха, престанаха да съществуват в света на спящия.

А този свят оживя. Младият мъж на диванчето довърши сънното си примляскване – странното изражение на лицето му се оказа просто примляскване насън. Малката птичка зад прозореца успя най-после да отблъсне въздуха с пухкавите си криле и се понесе към небето. Заблуден слънчев лъч, отразен от витрината отсреща, се втурна през прозорчето и докосна шийката на флакона с лекарства. Сияние за миг напълни с вълшебство евтиното стъкло и го застави да пръсне по стените хиляди неуловими отблясъци, изменчиви и дъгоцветни като феести.

Виталертон

Посвещавам този разказ

на светлата памет на д-р Иван Димитров –

учения, мечтателя, изобретателя,

музиканта и незаменимия приятел

Следобедното слънце беше превзело бай Пешовите очила, така че валчестата му стригана глава вместо очи имаше две прозорчета, в които се плиска ослепителна лава. Асен докара поредната бутилка от серпантината и погледна очаквателно към зрителя си. Всеки ден по това време бай Пешо Моргата, една от най-незаменимите личности в болницата, заставаше неподвижно до купчината пълни кислородни бутилки и с леко отворена уста, с нечовешко търпение изчакваше, докато всички бутилки захапят резбите на преходниците, за да може да поведе разговор.

Общуването бе слабото място на бай Пешо – лекарите обсъждаха с него само качествата на труповете, а сестрите, санитарките и другият обслужващ персонал смутено или шегаджийски избягваха контакта: за тях той беше ако не самата материализирана смърт, то поне някакъв неясен неин символ. Асен неведнъж бе забелязвал как някоя дебела санитарка, след като се ръкува по необходимост с бай Пешо, скришом избърсва тлъстата си мазна длан в бялата престилка – не че чак толкова, но за всеки случай. Асен бе един от малкото работници в болницата, които никога не избягваха монолозите на бай Пешо – от една страна, беше свободен от споменатите предразсъдъци, а, от друга, неграмотният байчо го забавляваше със селската си склонност към философстване, имаща връзка с философията само поради интереса към живота и смъртта.

Скоро всички необходими кранове бяха завъртени и от пристройката се разнесе познатото свистене, което за един опитен кислороден техник означаваше, че всичко е в пълен ред. Асен беше именно такъв. Това, че е прекъснал студент по медицина, знаеха само няколко души – останалите го викаха Асо Кислороднио.

– Асо си е добре, нали? Кислороден техник да си на тези времена, ей!

Без да се обръща, Асен знаеше, че това е Христо водопроводчикът, който в този момент стремително пренася зад гърба му големия си крив нос и двуметрова тръба цол и половина.

Бай Пешо прие казаното като сигнал за разговор.

– Кво става? И днеска ли, че ги поиш? – кимна той към кислородната станция. – И да ги поиш, и да не ги поиш, все ша са куртулисат.

В неговия универсален речник „да се куртулисат“ означаваше или да се успокоят, или да умрат. За него кислородната машина не беше по-различна от механизираната доилка на село, само че тук вместо мляко в устата на болните се подава кислород под налягане.

– Абе, кво да ги правиш? – отвърна му в същия стил Асен. – Ами ако не се куртулисат? И почнат да пишат оплаквания?

– Ша са куртулисат те, ша са куртулисат! Като им зашия мозъко в корема, всички се куртулисват! – обещаващо се усмихна бай Пешо и почеса стригания си череп с бавни дебели пръсти.

„Мозъко в корема – криво се усмихна Асен. – Тоя некрофилософ съвсем нахитря.“ Придърпа с крак един празен сандък и седна – все пак бутилките, макар и малко на брой, тежаха по осемдесет кила всяка. Бай Пешо сметна това за покана и намести мащабното си седалище на съседния сандък.