Пентаграм

Мислите се пробуждаха постепенно, все още пияно клатушкащи се, но вече напипали своите пътеки. Тежките клепачи още не можеха да се вдигнат, но през ушите започваха да се промъкват някакви шумове, постепенно подредени във фонеми, оттам – в думи. Тези думи значеха нещо. Латински, Асене. Езикът на медицината. „Акутис…“ Остро. Какво остро? Гласът продължава поясненията си. Другите гласове слушат внимателно, някой допълва, друг уточнява, трети – познат! – повечето време мълчи, за да може да прогнозира последствията. Какви последствия могат да имат счупването на три ребра отдясно, нараняването на белодробната тъкан, травмата на бъбреците? И най-вече – прекъсването на гръбнака и острото възпаление на гръбначния мозък? Летални, Ваньо, летални.

Асен успя да отвори очи. Простена – не толкова от болката, която още спеше, колкото от ужасната гледка. Няколко мътни фигури с бели престилки, над яките стърчат не глави, а прозрачни цилиндри, наполовина пълни с нещо червено. Чули стона, фигурите се устремяват към леглото, а главите остават да висят във въздуха… Господи, какви глави, това са банките на реанимационната система, ето и статива, на който се крепят тънките тръбички, отиващи естествено към ръката му. А фигурите си имат нормални човешки глави, и то познати – д-р Петров от хирургията, Калчев от вътрешното, сестра Горанова… И Ваньо, разбира се. Асен успя да фокусира очите си и да срещне погледа му – тревожен, страшно изплашен и радостен от неговото пробуждане. Опитва се да се усмихне ободрително. Какво ще ме ободряваш бе, Ваньо!

Обмениха си погледи и търпеливо изчакаха другите лекари да свършат своята работа и да напуснат стаята. Когато останаха сами, Асен се закашля, но нещо остро сряза гърдите му отдясно. Счупените ребра.

– Спокойно, Асо – бързо заговори Иван. – Още не можеш да говориш. След малко. И шепнешком.

Асен го гледа дълго, без да каже нищо, докато младият лекар усети как почва да губи окуражителната си усмивка. Отмести поглед към „анамнезната“ папка, която държеше в леко треперещите си ръце.

– Е, сега можем да си поговорим, Асо. Само не се хаби много, защото ще забавиш скорошното си излекуване.

– Скорошно? – свистящо попита Асен.

Иван не можа да изтълкува изменения му глас и за всеки случай побърза да каже:

– Разбира се. Петров ми се оплака от някои счупвания, но нищо, вика, за два-три месеца ще зараснат. А Калчев…

– Виж какво, Ваньо – пак така свистящо го прекъсна Асен.

– Да?

– Я зарежи!

– Какво да зарежа? – все още с добре докарана изненада попита лекарят.

– Ние с теб от колко време се познаваме? – отвърна с въпрос Асен.

– Има-няма половин година вече.

– И какво правим всяка седмица в петък следобед?

Иван криво се усмихна, потиснат от неуместността на разговора.

– Чешем си езиците и гризем кокалите на родната медицина.

– И как ме наричаш, когато те ядосам с разсъжденията си?

– Най-добрият философ сред медиците и най-добрият медик сред философите…

– Е, тогава защо смяташ, че не мога да бъда философ, когато става въпрос за собственото ми телесно състояние?

Младият лекар мрачно заби поглед в папката.

– Работата е там – с тих извинителен глас продължи Асен, – че дойдох в съзнание, без да дам веднага външни признаци за това. Чух разговора ви. Съгласи се, достатъчно разбирам от медицина, за да преценя, че преходът в най-добрия от световете ми е почти сигурен. Или както казва доктор Калчев: „Само чудо на вътрешна мобилизация би могло да го спаси…“ Ваньо!

– Да? – отвърна другият пряко сили.

– Приложи ми виталертона.

Пребледнял, младият лекар впи пръсти в края на леглото и отчаяно зашепна:

– Не, Асо, не искай това от мен, моля те! Знаеш, експериментите с виталертона сега започват. Само на животни е изпитван! Знаеш, че има законен ред за разрешаване на експеримент върху човек! Не мога. Асо!

– Знам, Ваньо! А ти знаеш, че нямам друг шанс. В най-добрия случай, който е почти невъзможен, ще остана полужив инвалид, като разтегля смъртта си във времето. Дай ми шанса, Ваньо!

– Как мислиш, че ще живея после, ако стана виновник за смъртта ти?

– Ваньо, не ме заблуждавай. Сигурно си забравил, че веднъж ми обясни принципа на действие на виталертона

. Създаване на фантомна върхова алертност, което ще рече, че лекарството вгражда в организма еталонна представа за най-съвършеното му състояние, като по този начин мобилизира всички резерви за постигането му. Виждаш ли каква памет, Ваньо? Виталертонът не може да причини смърт!

– Смърт не, но психични увреждания…

– Психиката ми е здрава.

Младият лекар дълго не отговори. Стана и с малко смешната си клатушкаща се походка отиде до прозореца, погледна бързо навън, сякаш клъвна гледката, не откри там нищо утешително и се обърна към очакващото лице на Асен.

– Усещам, че ще направя грешка, но ти си прав, не мога да ти откажа. Сигурно е прав и Петров, че няма да стана истински лекар и по-добре да си седя в лабораторията.

Той помълча и сухо добави:

– Приготви се за петдневен сън. Довечера ще ти бия виталертона.