Пентаграм

Отговор: Най-напред трябва да опиша рамката на реалните събития. Тогава течаха първите години на 70-те от миналия век, ние току-що създавахме клуба в София и бяхме пълни с креативна енергия, която се разплискваше през ръбовете на душите ни. От самото начало ни беше ясно, че ще правим пародия на основни положения във фантастиката. Разбира се, още не бяхме гледали „Междузвездни войни“ (колко далеч бяха те!), измисляхме всичко като за пръв път и си доставяхме неизразимо удоволствие. Идеята за подобно умотворение ни беше позната от списание „Техника – молодежи“, където мнозина известни съветски фантасти продължаваха историите си един след друг.

Решихме и ние да опитаме според собствените си сили.

Въпрос:

Ами защо чак сега се появяват – на хартия или в електронен вид – отломки, тоест отделни части от епопеята Буриме?

Отговор: В продължение на около година завършихме първа книга, състояща се от над 120 страници, а после започнахме втора. Помня, че в нея се включиха допълнителни автори, станали фенове на поредицата, докато тя се пишеше. Понеже нямахме средства за копиране (пък и ксероксите по онова време бяха под контрола на органите), ние четяхме от машинописния оригинал, който в даден момент се загуби. Никой не си призна, че го е взел. Е, по-късно е имало и самоподценяване от наша страна…

Въпрос:

Казано на високопарен език, кои бяха основните „демиурзи“ на този мегатекст? А инак, с думички прости: кои хора пишеха главите на Буримето?

Отговор: Един от най-главните автори, макар и не по обем на сътворените части, беше биологът Алексей Чернов – баш шегаджия и пародист в ранното ни клубно общество. Аз лично съм много благодарен на тоя мъж, защото той ме научи да понасям шеги и приятелски подигравки (дотогава никак не го умеех това: както всеки млад мечтател бях болезнено чувствителен към всякакво шеговито интерпретиране на позициите ми). Альоша създаде и до голяма степен бе прототип на мосю Аристид – духовния аристократ на празнолета, непрекия потомък на ахейците и галите и т.п. Ние със Сашо Карапанчев бяхме нещо като работните мулета на текста. Всяка новонаписана част се четеше на всеослушание и се превръщаше в истински празник на колективното общуване.

Специфично бе участието на младия Юрий Илков. Той, бидейки все още лейтенант, вече беше известен с прозвището си Генерала. Никога няма да забравя сборищата ни в неговата ергенска квартира зад Нотариата, която любовно наричахме „Късноприемница под пагона“, понеже там се изсипвахме цяла тумба след 22–23 часа, когато най-после успяваха да ни изгонят от Младежкия дом. Не ми се мисли как Юрата е отивал на другия ден на работа в 6… Помагаше и Георги Арнаудов, който тогава беше кандидат-автор и двамата заформяхме нашето по-късно сътрудничество.

Дори се сещам, че имаше не особено кадърни мераклии, които написаха отклонения от сюжета, но те не бяха одобрени от основния творчески колектив. Доскоро из папките ми се мяркаха такива машинописи…

Въпрос:Освен частите с по-самостоятелно звучене, дело на Александър Карапанчев или на самия вас, съществуват ли други запазени? Нали един класик със славянско име беше казал, че ръкописите не горят?

Отговор: Абе, те може и да не горят, ама се губят. Нямате си представа какво ли не съм правил, за да ги намеря!!! Дълго време подозирах колегата Васил Сивов, че съм му дал Буримето да го чете, но се оказа, че не! Така частите, написани от Чернов, са най-сериозната загуба на текста – в тях допълнително бяха мотивирани доста от чертите на Аристид, Халофер и мадам Ахак Хък. Това съответно би могло да породи известно недоумение у съвременния читател.

Въпрос: Погледнато през вълшебния кристал на толкова текли-изтекли години, как преценявате сега Буримето? И къде е мястото му в обобщената картина на родната фантастика?

Отговор: На моменти ми се струва, че то вече е загубило своя чар, а аз си го харесвам само защото ми напомня за мен – младия. Ала докато го сканирах и редактирах за публикация (която практически се явява първа), въпреки литературните му недостатъци реших, че си заслужава да бъде прочетено и днес…