Пентаграм

От годините на школата младият пилот винаги носеше тази книга със себе си. Можеше да я отвори на която и да е страница – тя неизменно го поглъщаше, премахваше цялата натрупана досада от деня. Но този път познатата сцена (младият герой се среща с бъдещия Презитег – силния и обаятелен командир на преломния щаб, който има такъв топъл глас и винаги намира време да поговори със своите войници, и винаги ти се иска да бъдеш близо до него, да гледаш тези властни очи и ако се появи някаква опасност, да ги закриеш с тялото си), подейства на Баюн някак странно. Сякаш възторгът не беше пълен. Навярно причината беше преживяното, пилотът не беше в настроение да изяснява такива неща и неусетно заспа.

Преди да разбере какво го е събудило, Баюн грабна дрехите си и излетя от стаята. Обличаше се по стълбите, като успяваше даже да прескача по някое стъпало. Разсъни се окончателно пред входа. Разбра, че онова, което така яростно дере слуха му, е сирената за въздушна тревога. Усещаше около себе си тъмнината, изпълнена с тичащи и блъскащи се хора. Навярно се стремяха към скривалището, което призивно им сигнализираше с жълтата лампа. Баюн се изтръгна от тълпата и съгласно устава започна да търси някой от постовете на ПВО. Като стратег от секретен отдел, той всъщност беше задължен да оказва съдействие на постовите служби, но предпочиташе да следва офицерския си дълг.

А в душата му продължаваше да е спокойно. Паническият вой на сирената не беше в състояние да наруши това спокойствие. Сирената беше нещо познато и външно. В най-лошия случай тя заплашваше със смърт в развалините. Предписанието не се обаждаше, нещата бяха прости – градът е подложен на кондафарско въздушно нападение. Огледа небето и видя доста голяма облачност. Това означаваше, че самолетите на врага могат да се укриват от разобличаващата светлина на прожекторите, които безполезно шарят по обърнатите облачни хълмове, спират се, нещо като че ли напипват… ах, не… без дух да остане!

Баюн с дълги скокове се понесе по изпразнената улица. Първият завой вляво, покрай лавката за камули, май че беше третият вход… извинете, господине, ето ви куфара, все пак в скривалище отивате, не в чужбина! Да, да, тичайте, ето там, зад ъгъла, където свети жълтата лампа… Ето го най-после стълбището към покрива… проклятие, толкова стълби.

Почти на един дъх Баюн стигна до бетонната площадка на покрива. Представи се на дежурния – едно съвсем младо объркано момче, което отчаяно прикриваше страха си. Явно това беше първото му дежурство. Баюн произнесе уставното: „Изпълнявай поставената задача“, момчето седна до временния телефон и се втренчи в небето. Там все така шареха прожектори. След сирените беше пронизително тихо. Скривалищата угасиха жълтите светлини. По улицата отчетливо прозвучаха забързани стъпки – може би закъснял, може би мародер… Изведнъж прозвучаха кашлящите откоси на зенитна картечница. Вятърът донесе далечно свистене на турбини. В прожекторния лъч се мярна неголяма самолетна сянка и се спусна почти отвесно сред пунктирите на трасиращите снаряди.

– Пикировчик! – пресипнало извика Баюн.

Бомбардировачът излезе от стръмната траектория – значи беше хвърлил бомба. Бетонният покрив потрепери. Долетя глухият тътен на взрива, а след него – мълчанието на унищожено оръдие. И се започна. Затрещяха зенитките по целия защитен периметър. От облаците се срутиха двадесет, а може би и повече пикировача. След взривовете на техните бомби едно след друго замлъкваха оръдията.

Отново се върна тишината – странна, необяснима, не беше възможно всички зенитки да са унищожени, по-скоро самолетите се криеха, какво означаваше това, защо нападаха само оръдията, а града? Нямаше нито един нангарски изтребител – да не би да са унищожили и главното летище? Как са могли да се промъкнат така незабелязано до столицата?

Само след секунди прожекторите дадоха отговор на всички въпроси. Техните белезникави колони се кръстосаха върху нещо, което приличаше на две плътно долепени синкави риби.

– Проклятие! – изкрещя Баюн. – „Мълниеносецът“!

Това беше той – „Мълниеносецът“, гигантският двоен дирижабъл, направен да лети на недостъпни височини, да носи самолети и огромно количество бомби. Хитър излезе Кондаф. Преди пет години техните вестници превърнаха проекта за този въздушен крайцер в сензация. После внезапно млъкнаха. Разнесоха се слухове за провал на проекта, за катастрофа при изпитанията… Нангарското разузнаване повярва. Специалисти по въздухоплаване категорично доказаха, че е невъзможно да се създадат дирижабли-самолетоносачи, и то за далечни рейдове…