Пентаграм

Машинописката Игис Хоуфа не бързаше за работа. Изобщо нямаше да отива тази сутрин, както останалите девет. Това беше нейният ден, нейният празник, краят на многозначително-сладостните момински сънища. Това беше нейният Баюн. Вече половин час не можеше да се отлепи от огледалото. С бледи от вълнение пръсти оправяше несъществуващи гънки върху роклята си. Стъкленото езеро отразяваше очите ù, но те виждаха само едно – Баюн Глордах, най младия стратег в секретния отдел, той се доближава, говори нещо и това нещо е нежно, възпитано, ръката му е силна и уверена, обвива кръста ù, води я през танца, ах, нима е възможно един танц да бъде такова вълшебство! И всички са вперили поглед в тях, сякаш няма война, сякаш примирието е вечно и десетте дни, през които ще бъдат заедно, също са вечност, която няма край, защото не е имала начало…

– Ига, до кога ще се мотаеш? Господин Баюн ще пристигне всеки момент!

Гласът на майка ù се изсипа от горния етаж като вряла вода. Пръските от него засегнаха и бащата на семейството, който сепнато изтърва седмичника „Проблеми на нангарската търговия“ и погледна дъщеря си.

– Ох, майче, готова съм, стига си викала! – тросна се тя и тръгна към стаята си.

Там също имаше огледало.

Господин Хоуфа вдигна вестника, без да забелязва, че го държи наопаки. Помъчи се да разчете няколко заглавия, после го хвърли, скочи и започна да обикаля стаята. При третата обиколка се спъна в килима, при петата налетя на мама Емалрин, която точно в този момент влизаше в хола, натоварена с добре опакован сервиз. За щастие, опаковката на сервиза смекчи удара. Нищо не пострада, така че скарването не продължи дълго и неусетно премина в обсъждане на подробностите около сватбата.

– Ама какви деца! – коментираше щастливата майка. – Можеше да каже нещо, да сподели, а тя в последния момент! Иди сега, че се подготвяй за три дни.

– Нищо страшно, ще я оправим! – бодро рече господин Хоуфа. – Какви по-големи работи съм оправял, та една сватба! Все е по-лесно от борсата!

За да улесни още повече нещата, той си наля една чашка, гаврътна я на екс и продължи:

– Ама чудесен избор, нали, Емалрин? Аз вчера пак приказвах с него, говорихме и за техните… Много порядъчни хора, много полезни. Довечера пристигат, нали?

– Да, разбира се – разсеяно каза госпожа Хоуфа. – Какво каза преди малко, че не те чух?

– Казах, че са порядъчни! Нищо чудно, че младият господин Глордах се е издигнал толкова…

– Татко – обади се от стаята си Игис. – Нали се разбрахме, че ще го наричаме просто Баюн. И стига с това издигане – какво като се е издигнал, аз да не се женя по сметка? Никакво значение няма!

– Разбира се, Иги, разбира се! Ти баща си не го слушай, те мъжете са такива. Пък и развълнуван е, не се карайте точно днес.

Развълнуваният баща изпразни още една чашка и започна да си припомня близкото минало и своята прозорливост, като настани дъщеря си в канцеларията на Фелдстратегиума. Как без това щеше да се запознае с господин Глордах… с Баюн де, нашия Баюн-чи? Такъв способен истински офицер, отдалеч си личи, че е истински офицер, изобщо армията, това е благородство, опора на Презитега, на властта, на Нангар!

Мисълта му подскочи към сватбата и се зае с изчисленията по банкета. Броят на необходимите гости се сумираше с неизбежните роднини. Към тях се присъединяваше радостната цифра на очакваните уважавани лица. И за съжаление – всичко това се умножаваше по стойността на един сериозен обед, където двата десерта далеч не завършват списъка от кулинарни художества. Последната математическа операция малко развали настроението му, но не за дълго. Един път се жени единствена дъщеря!

През това време мама Емалрин довършваше подреждането на сватбените дарове. В просторната кухня беше станало тясно от разположените по масите, бюфетите и пода ценни предмети. Майката грижливо постави една до друга трите вазички, изобразяващи един и същ атлет, подпрял мощните си длани върху нещо като меч или чук. Залюбува се на фино изрисуваното върху порцелана лице (наистина, червените устни на единия бяха изместени малко към бузите, но независимо от това бяха страшно красиви). Върху кушетката трябваше да се подредят дрехите. Прекрасни зелени ризи с розови цветчета, които бе бродирала сама. Сега кърпичките – да отделим наляво с буквите на младоженците, надясно без буквички…

Ненадеен звън прекъсна работата ù. Тръгна към вратата, но чу бързите стъпки на Игис. „Усеща дъщеричката ми мъжленцето си!“ – помисли тя и беше напълно права.

Обичаният Баюн, очакваният Баюн, влюбеният Баюн наистина беше пред входа и възторжено дърпаше верижката на звънеца. Отвътре беше изпълнен с тишина и спокойствие. Вече шести ден Предписанието мълчеше и не се опитваше да управлява действията му. Тази тишина го правеше щастлив. Даваше му възможност да чуе далечния звън в недрата на къщата, хлопването на вратата, бързите нетърпеливи стъпки, които можеха да бъдат само на Игис, неговата съпруга – майката на неговите бъдещи деца!