Пентаграм

Тя го погледна с колебание, леко изплашена от неизбежната необходимост да останат насаме. После тръгна към стаята си. Няколко минути след това я последва и Баюн. Тя стоеше до прозореца в явно колебание да спусне ли завесите или не. Пилотът се доближи изотзад и почти едновременно с думите ù „Недей, Юни“ я вдигна във въздуха. Завъртя я из стаята, докато тя обви ръце около раменете му. После, без да я пуска, седна на дивана и внимателно я спусна върху коленете си. За пръв път този ден те започнаха да се целуват и опиянението смеси косите им.

– Обичам те – прошепна Баюн.

Винаги му беше трудно да казва тези думи. Все му се струваше, че не бива да се казват, защото в тях не се побира онова, което би искал да каже…

– И аз те обичам – лицето на Игис беше плътно притиснато до рамото му, затова думите прозвучаха глухо и неестествено. Но Баюн беше щастлив да ги чува по какъвто и да било начин.

– Недей, моля те – изви се в ръцете му тя. Баюн смутено отдръпна ръката си, която кой знае как бе проникнала дълбоко под роклята ù. За секунда изплува споменът за жаркото тяло на Йохат, но Баюн бързо го прогони. Отново потъна в блажената вълнуваща лекота, в щастието, наречено Игис.

– Ти си всичко за мен.

– И ти…

От хола се извиси гласът на татко Хоуфа:

– Но, разбира се, всичко, приятелю Саан, всичко, което е нужно за младите…

– Юни, нали ще си вярваме?

– Разбира се, мъничката ми.

– Ти си толкова добър…

Изглежда татко Хоуфа се беше разгорещил сериозно, защото гласът му отново влетя в стаята:

– … за доброто на младите, Саан, за тяхно добро…

Игис се засмя и подръпна мустаците на Баюн:

– Ужасно бодеш! Юни, нали ще се обичаме винаги? Няма нищо да ни попречи, нали?

– … слава на съдбата, на втория етаж има място, ние като сме строили тази къща, не сме забравили, че имаме дъщеря за женене…

– Ах, този мой баща, как може… – подскочи Игис, но Баюн я задържа.

– Тихо, миличката ми! Родители са това, няма да седнат да говорят за любов, нали?

Тя прихна и отново се сгуши на рамото му.

– Ааа, не! Спалнята ще я купя аз!

Гласът на Саан Глордах влетя в стаята и като че ли се заби в стената. Баюн се улови, че поглежда дали не пада мазилка.

– Ох, вече ми действат на нервите! Юни, нали ние няма да станем такива?

– Разбира се, не, Ига, нали всичко зависи от нас?

Лицето на момичето порозовя.

– Пък и аз като напредна във Фелдстратегиума…

Баюн замълча. Не беше сигурен относно щастливата си кариера във Фелдстратегиума. Не толкова дали е възможна, а дали ще е щастлива. Да, всички около него се възхищаваха от бързото му издигане – кой искрено, кой с крива усмивка – защо, без дух да останат, щяха да го правят, ако наистина не беше за завиждане? В хола зазвуча музика – бяха пуснали грамофона. На фона на пращенето – плочата не беше първа младост – зазвуча тенорът на Родул Релат:

„… аз искам твоето сърце да ми повярва,че вечна ще е нашата любов.Страдание ми чувството докарва,о, вслушай се във моя страстен зов…“

Двамата отново започнаха да се целуват, опиянени от близостта си. Баюн пак си позволи повече от позволеното. Получи си заслуженото и смутен каза първото, което му дойде наум:

– Как се отнасяш към Бу, миличка? Нали ще живее у нас?

– Разбира се, Юни. Той е чудесен! Ужасно е смешен. Само да беше малко по-възпитан. Но ти ще го дресираш, нали?

– Чудесно сте възпитали сина си, господин Глордах – разпалено говореше от хола мама Емалрин. – Толкова културен младеж!

– Аз съм учител, госпожо Хоуфа, и преподавам класика!

„… но черна сянка смръзна любовта нии аз тъгувам всеки божи ден…“

– пееше Релат.

Баюн притисна плътно топлото тяло на Игис. Стигаше му да говорят за онези малки незначителни неща, в които е важен не толкова смисълът, колкото звукът на гласа. Страшните, неясни времена на Демона и Предписанието бяха останали безкрайно далеч. В бъдещето се очертаваше близък и понятен живот, който едва ли щеше да бъде само от радости, но поне щеше да е привичен и естествен.

Станаха и се върнаха в хола. Блаженото усещане не напусна Баюн през целия следобед. Денят бе увенчан с тържествена вечеря, която мама Емалрин превърна в трогателен ритуал. След доброто хапване татко Хоуфа получи пристъп на патриотизъм и на пълна мощност пусна плочата: „Сляпо служим на Презитега“. Юнашките гласове на военните хористи не попречиха на разговорите. Майката на Баюн най-после преодоля потиснатостта си и заразказва на Емалрин подробности из детството на Баюн. Мъжете обсъждаха политиката и икономиката, като обилно цитираха по памет авторитетни издания като „Популярна политика“ и „Проблеми на нангарската търговия“.