Петдесет нюанса освободени

- За какво?

- Че бях толкова ядосана на сутринта.

- Аз знам какво е да си ядосан. И разбирам. - Спря, въздъхна и продължи: - Опитай се да ме разбереш. Искам те само за себе си. Не искам да те деля с никого. Това между нас... аз никога не съм изживявал такова нещо. Исках да го задържа. Исках да съм центърът на твоята вселена, поне за малко.

- Но ти си! Това няма да се промени!

Той ми се усмихна тъжно и прошепна:

- Ана, това просто не е вярно.

Сълзи напълниха очите ми.

- И как може да е вярно? - каза той. - По дяволите! Не плачи, Ана, моля те, не плачи! Съжалявам. - Погали ме по лицето, прокара пръст по треперещите ми устни, за да ме успокои. - Не, Ана, не бива да съжаляваш. Ще обичаш детето ни. И ще си права. И това е единственият правилен начин!

- Но Точицата ще обича и теб. Ти ще си центърът на вселената за това дете. Децата обичат родителите си безусловно, Крисчън. Защото чрез тях са дошли на този свят. Любовта е заложена в тях. Всички деца са така, Крисчън. Дори ти. Помисли за книжката, която си обичал да ти четат. Ти си искал да бъдеш с майка си. И си я обичал.

Той дръпна ръката си, сви я в юмрук.

- Не! - прошепна.

- Да, обичал си я. - Сълзите ми течаха свободно и вече не се опитвах да ги спра. - Разбира се. Това не е въпрос на избор. Ето защо толкова те боли.

Той ме гледаше сурово.

- И именно заради това успя да ме обикнеш. Прости й. Тя е имала своя свят, изпълнен с болка, и е трябвало да се справя сама с нея. Да, тя не е била добра майка, но ти си я обичал въпреки всичко.

Той ме изгледа с призрачни очи, духове от миналото танцуваха там.

„О, не спирай да говориш“.

Най-сетне проговори.

- Обичах да я реша. Косата й беше много хубава.

- Не се съмнявам. Достатъчно е да те погледне човек.

- Но беше лоша майка. - Едва чувах думите му. Той затвори очи. - Страхувам се, че ще съм лош баща.

Погалих го по бузата.

- Крисчън, можеш ли да допуснеш, дори и за секунда, че ще ти позволя да бъдеш лош баща?

Той отвори очи и ме гледа дълго, цяла вечност. Облекчението бавно огря лицето му и накрая той се усмихна.

-Не, не мисля, ще ми позволиш. Господи, колко си силна! Обичам ви, госпожо Грей! А дори не подозирах, че съм способен на това. - Целуна ме по челото. - И така, това е краят на приказката.

-Биваше си я...

Той се усмихна красиво, но мисля, че изпитваше облекчение.

- Как ти е главата?

- Главата ми ли?

Всъщност щеше да гръмне от всичко, което бях чула току-що.

- Боли ли?

-Не.

- Добре. Мисля, че вече трябва да спиш.

„Да спя? След всичко това?“

- Заспивай! - каза той строго. - Сънят е здраве.

- Имам един въпрос. - Нацупих се.

- Какво пък сега? - Погледна ме войнствено.

- Защо изведнъж стана така... прям, откровен... В името на добруването на човечеството ли?

Той се намръщи.

- Казваш ми всичко това сега сам, а всъщност да се изкопчи нещо от теб с доста уморително и често безрезултатно.

- Не знаех.

- Знаеш го много добре.