Петдесет нюанса освободени

Започнаха да си шепнат нещо. Мамка му! Може би информацията на Уелч не беше вярна. Тоя можеше да е някое гадже. Освен това беше млад и не можеше да откъсне алчните си очички от нея. Огледа я от една ръка разстояние и после отпусна ръка на рамото й. Знам, че в такъв жест няма нищо особено, но го правеше, за да си препикае територията и да ми каже да се махна. Тя се чувстваше неловко, пристъпваше от крак на крак. „Мамка му. Тръгвам си“. После му каза нещо, измъкна се от ръцете му, докосна рамото му, но не и ръката. „Ясно, не са чак толкова близки. Добре!“

- Пол, това е Крисчън Грей. Господин Грей, това е Пол Клейтън. Брат му е собственик на магазина. - Изгледа ме странно. Не разбирах какво ми казва с този поглед, но тя продължи да обяснява: - Познавам Пол, откакто работя тук, макар че не се виждаме често. Той учи бизнес администрация в Принстън.

„А, брат на шефа, не приятел“. Не можех да се начудя на себе си, такова облекчение... не помня скоро да бях изпитвал такова облекчение. „Не, това не е на добре. Тази жена ми влиза под кожата“.

- Приятно ми е, господин Клейтън - казах формално.

- Приятно ми е, господин Грей. - Здрависахме се. Ръката му беше отпусната. Лигльо! Нещастен задник. - Чакай, чакай! Крисчън Грей? „Грей Ентърпрайзис“? - И както наперено си защитаваше територията, след секунди вече беше готов да лази пред мен.

„Да, копеле нещастно, това съм аз“.

- Какво мога да направя за вас?

- Анастейжа вече се погрижи, господин Клейтън. Беше много внимателна и отзивчива.

„Сега си разкарай жалкия задник оттука“.

- Добре, ще се видим после, Ана - разлигави се пикльото, без да спира да се кокори.

- Да, Пол - каза тя и, слава богу, оня се разкара.

- Мога ли да направя нещо друго за вас, господин Грей?

- Това е всичко - казах и осъзнах, че времето е изтекло. Не знаех дали и кога ще я видя пак. Но трябваше да знам дали има някаква надежда да помисли върху това, което планирах да й предложа. И как да я питам? Не знаех дали съм готов да се хвана с още една подчинена, която не знае нищо. А на нея щеше да й е нужно сериозно обучение. О, какви интересни възможности се откриваха. А да стигна дотам... това щеше да е половината от удоволствието. „Дали изобщо ще прояви интерес? Или пък съм се объркал от самото начало?“

Тя тръгна към касата да маркира покупките ми. Не вдигаше поглед. „Погледни ме, по дяволите!“ Исках да видя тези сини очи и да се опитам да разбера какво мисли.

- Четирийсет и три долара. - Най-сетне вдигна глава към мен.

„Само?“