Петдесет нюанса освободени

- Как върви статията? - попитах я с надежда да я успокоя поне малко.

Тя ме погледна и ми се усмихна облекчено. Най-сетне!

- Не я пиша аз, Катрин я пише. Госпожица Кавана, еькварти-рантката ми. Тя е писателката. Много е доволна от интервюто. Тя е и главен редактор на вестника и беше много разочарована, че не можа да дойде да се види с вас и да вземе интервюто лично.

Това беше най-дългото изречение, което беше казала досега от първата ни среща. И дори не говореше за себе си, а за някой друг. Странно. И преди да се обадя, тя продължи:

- Само дето й се искаше да има снимки от интервюто.

„Упоритата госпожица Кавана иска снимки, а? Малко публичност, а? Е, мога да го направя. Тъкмо ще мога да се понасладя още малко на сладката госпожица Стийл“.

- Какви снимки й трябват?

Тя ме изгледа и поклати глава.

- Ще съм тук и утре може би... - Можех да остана в Портланд. В хотела. Можех да работя оттам. Една стая в „Хийтман“. Трябваше да накарам Тейлър да дойде да ми донесе дрехи и лаптопа. „Или хгьк Елиът, освен ако не чука някъде, което е основното му занимание през уикенда“.

- И ще се съгласите да ви направим снимки? - Едва сдържаше вълнението и изненадата си.

Кимнах. „Ще се изненадаш какво бих направил, за да прекарам малко повечко време с теб, госпожице Стийл. Всъщност по-изненаданият ще съм аз“.

- Кейт ще се радва, стига да успеем да намерим фотограф. -Тя се усмихна и лицето й грейна като лятна зора. Дъхът ми спря.

- Кажете ми, ако решите за утре. Ето визитката ми. Моля, обадете ми се на мобилния преди десет сутринта.

Ако не се обадеше, щях да си замина за Сиатъл, а мисълта за това ме потискаше.

- Добре. - Продължи да се усмихва.

- Ана - каза някой и двамата се обърнахме. Някакъв млад мъж в скъпи спортни дрехи стоеше зад нас и се усмихваше като селски идиот.

- Бихте ли ме извинили за секунда, господин Грей? - Тя тръгна към него и оня ебалник взе да я прегръща като някаква шибана горила. Кръвта ми се смрази. „Свали чекиджийските си ръце от нея!“ Стиснах юмруци и фактът, че тя не направи никакво движение да отвърне на прегръдката му, никак не ме успокои. Е, може би съвсем малко.