Петдесет нюанса по-тъмно

Докато се качвахме по стъпалата към моравата, си събух обувките. Лунният полумесец ярко сияеше над залива. Морето искреше и отразяваше светлините на Сиатъл в безброй сиви нюанси. В хангара за лодки светеше - мъждукащ факел на фона на студения блясък на луната.

- Искам утре да отида на черква, Крисчън.

-О?

- Молих се да се върнеш жив и ти се върна. Това е най-малкото, което мога да направя.

- Добре.

Известно време продължихме да вървим ръка за ръка във ведро мълчание. После ми хрумна нещо.

- Къде ще закачиш портретите, които ми направи Хосе?

- Мислех да ги закачим в новата къща.

-Купил сия?!

Той спря и ме погледна. Гласът му издаваше обзелата го тревога.

- Да. Нали ти хареса?

- Хареса ми. Кога я купи?

- Вчера сутринта. Сега трябва да решим какво да правим с нея. - Гледаше ме и облекчено, и притеснено.

- Не я разрушавай. Моля те. Къщата е прекрасна, просто трябва да се направи основен ремонт.

Той се усмихна.

- Добре. Ще говоря с Елиът. Той познава една добра архитект-ка, която ангажирахме за имота ми в Аспен.

Кимнах. И изведнъж си спомних за предишния път, когато пресичахме моравата на лунна светлина. О, може би и сега отивахме в хангара за лодки. Засмях се.

- Какво ти е толкова смешно?

- Спомних си предишния път, когато ме заведе в хангара.

Крисчън също се засмя.

- Да, беше забавно. Всъщност... - Той рязко спря и ме метна на рамото си. Изпищях, въпреки че можеше да ни чуят.

- Ти беше адски ядосан, ако си спомням вярно - казах задъхано.

- Винаги съм адски ядосан, Анастейжа.

- Не, не си!

Крисчън спря пред дървената врата и ме плесна по дупето. Плъзна ме надолу по тялото си, остави ме на земята и ме прегърна.

- Да, вече не съм. - И ме целуна силно. Когато се отдръпна, бях останала без дъх и в тялото ми кипеше желание.

Крисчън ме погледна и на светлината на светлата ивица, идваща от вътрешността на хангара, видях в очите му тревога. Моят тревожен мъж, нито бял, нито черен рицар, а просто мъж - красив, не чак толкова извратен мъж. Обичах го. Вдигнах ръка и го погалих по лицето, прокарах пръсти по страните му, после по линията на челюстта към брадичката му. Оставих показалеца си да докосне устните му. Той се отпусна.

- Искам да ти покажа нещо - прошепна той и отвори вратата.

Флуоресцентните лампи студено осветяваха внушителната моторница, която леко се поклащаше на тъмните вълни. До нея имаше лодка с гребла.

- Ела. - Крисчън ме хвана за ръка и ме поведе към дъсчените стъпала, отвори вратата и се отдръпна настрани, за да ме пусне да мина.

Ченето ми увисна. Помещението беше неузнаваемо. Навсякъде имаше цветя... Някой бе създал вълшебно кътче от красиви диви цветя, коледни лампички и миниатюрни фенери, които хвърляха наоколо бледа мека светлина.

Рязко се обърнах към него. Той ме наблюдаваше с непроницаемо изражение. После сви рамене и измърмори:

- Нали искаше сърчица и цветя.

Примигах. Не вярвах на очите си.

- Ти вече имаш моето сърце! - И посочи.

- А ето ги и цветята - тихо довърших аз. - Прекрасно е, Крисчън.

Не се сещах какво друго да кажа. Сърцето ми се беше качило в гърлото и в очите ми напираха сълзи.

Крисчън ме въведе вътре и преди да се усетя, коленичи пред мен. По дяволите! Не го очаквах! Дъхът ми секна.

Той извади от вътрешния джоб на сакото си пръстен и ме погледна. Сивите му очи блестяха.

- Обичам те, Анастейжа Стийл. Искам да те обичам, да се грижа за теб и да те закрилям до края на живота си. Бъди моя. Винаги. Сподели живота си с мен. Омъжи се за мен.

Примигах и сълзите ми рукнаха. Моят Петдесет нюанса, мъжът на живота ми. Обичах го невероятно много и докато ме заливаше истинско емоционално цунами, успях да промълвя една-единствена думичка:

-Да.

Той бавно ми сложи пръстена. Красив, платинен, с овален диамант. И ужасно голям! Голям, но семпъл и зашеметяващ с простотата си.

- О, Крисчън - изхлипах аз, внезапно преизпълнена с радост, коленичих до него, зарових пръсти в косата му и го целунах, целунах го от все сърце и душа. Целунах този красив мъж, който ме обичаше и когото обичах аз, и той обви ръце около мен, дланите му се насочиха към косата ми, устата му покри моята. Дълбоко в себе си знаех, че винаги ще съм негова и че той винаги ще е мой. Бяхме стигнали дотук заедно и макар да ни оставаше да вървим още много, бяхме създадени един за друг. Бяхме обречени да успеем.

Той дръпна от цигарата и огънчето ярко засия в мрака. Бавно издиша дима и две кръгчета се разсеяха пред него, бледи и призрачни на лунната светлина. Разшава се на мястото си от отегчение, удари една бърза глътка евтин бърбън от шише, увито в оръфана кафява хартия, после пак го пъхна между бедрата си.

Не можеше да повярва, че още е на вярна следа. Устните му се извиха в сардонична усмивка. Хеликоптерът беше безразсъден и дързък ход. Едно от най-вълнуващите неща, които бе правил през живота си. Но напразно. Подсмихна се иронично. „Кой да си помисли, че копелето наистина може да управлява тоя шибан вертолет?“

Изсумтя.

Бяха го подценили. Ако дори за миг си мислеше, че с това ще му се размине, Грей още нищо не знаеше.