Пясъчния човек

Изборът на жертви обикновено разделя серийните убийци на две групи. В първата попадат организираните убийци, които винаги издирват идеалната жертва, приближаваща се колкото е възможно повече до техните болни фантазии. Тези извършители се фокусират върху конкретен тип хора, примерно руси момченца в предпубертетна възраст или кестеняви млади жени в двайсетте. Втората група е на дезорганизираните убийци, при които на преден план излиза наличността на жертвата. Тези жертви обикновено играят някаква роля във фантазиите на престъпниците, затова за тях няма особено значение как точно изглеждат — важното е да са на разположение.

Ала серийният убиец, чийто профил се очертаваше бавно, но сигурно в разследването на Юна и Самуел, не попадаше в нито една от двете категории. От една страна, беше дезорганизиран, защото жертвите му бяха разнообразни. Но от друга страна, залавянето на нито една от тези жертви не изглеждаше особено лесно.

Търсеха сериен убиец, който беше практически невидим. Не оставяше никакви следи, никакви опознавателни знаци.

Дните се нижеха, а жените от Солентуна все така не се появяваха.

Юна и Самуел не разполагаха с никакво конкретно доказателство за съществуването на сериен убиец. Просто смятаха, че друго обяснение за изчезването на всички тези несвързани по никакъв начин хора не би могло да съществува. Два дена по-късно предварителното разследване беше прекратено и ресурсите по него пренасочени към други разследвания.

Но Юна и Самуел нямаха намерение да се отказват. Тази мътна история не им даваше мира, затова продължиха търсенето през свободното си време — вечер и през почивните им дни.

Концентрираха се върху модела, който подсказваше, че ако двама души от едно и също семейство изчезнат, съществува огромен риск в близко бъдеще да изчезне и трети.

И докато двамата държаха под око семейството на жените от Солентуна, които бяха изчезнали, колегите им получиха съобщение за други изчезнали — две деца от Тиресьо. Микаел и Фелисия Колер-Фрост. Децата на прочутия писател Рейдар Фрост.

20

Юна си спомня много добре разговора с Рейдар Фрост и съпругата му Розана Колер три дена след изчезването на техните деца. Не беше споменал пред тях за своите подозрения — че децата им са станали жертви на сериен убиец, когото полицията е спряла да търси, защото съществуването му засега е чисто хипотетично. Беше задал просто дежурните си въпроси и бе оставил родителите вкопчени в официалната версия на полицията за удавяне на момиченцето и момченцето.

Семейството живееше на улица „Варвс“ във величествена къща с изглед към красива плажна ивица. През последните няколко седмици времето се беше задържало доста меко за сезона и по-голямата част от снега се беше стопила. Улиците и пътеките бяха мокри и кални. По пясъка на брега не беше останал почти никакъв лед — единственото, което напомняше за него, беше сивкавата киша.

Юна си спомняше отлично как влиза в къщата, минава през обширна кухня и сяда на голяма бяла маса край прозореца. Но Розана беше дръпнала всички пердета и макар гласът й да звучеше спокойно, главата й непрекъснато се поклащаше.

Издирването на децата се оказа безплодно. Хеликоптерът прелетя безброй пъти над региона, водолазите претърсваха дни наред водата за тела. А сушата беше обходена сантиметър по сантиметър от организирани групи доброволци, водени от специалисти с полицейски кучета.

Никой обаче не беше видял, нито беше чул каквото и да било.

Рейдар Фрост беше като звяр в клетка. Не го свърташе на едно място. Не искаше да прекратяват търсенето.

Юна бе седял срещу двамата родители и беше задавал рутинни въпроси — дали не са получавали някакви заплахи, дали напоследък някой техен познат не се е държал странно или различно от обичайното, дали не са имали усещането, че някой ги следи.

— Всички смятат, че те са паднали във водата — беше промълвила съпругата и отново бе започнала да клати глава.

— Споменахте, че те понякога са бягали тайно през прозореца след вечерните си молитви — беше продължил Юна.

— Не им беше разрешено, разбира се — тросна се Рейдар.

— Но вие все пак сте знаели, че децата ви понякога са имали навика да се измъкват с велосипедите си, за да отидат при свой приятел, нали?

— Да, у Рикард.

— Рикард ван Хорн, който живее на улица „Бьорнберс“ номер седем, нали? — поиска потвърждение Юна.

— Опитвахме се многократно да разговаряме с Мике и Фелисия по този въпрос, но… Знаете какви са децата… А и може би не сме виждали нищо опасно в тази тяхна пакост — отговори Рейдар и нежно постави ръка върху ръката на съпругата си.

— Какво правят обичайно в дома на Рикард? — попита Юна.

— Не остават за дълго там. Играят на „Диабло“ и се прибират.

— Напоследък всички деца са запалени по тази игра — прошепна Розана и издърпа ръка изпод ръката на съпруга си.

— Но в събота не са отишли с велосипедите си до Рикард, а са тръгнали към Бадхолмен — продължи Юна. — Често ли ходят там след вечеря?

— Доколкото знаем, не — отговори Розана и се изправи неспокойно от масата, сякаш вече не беше в състояние да сдържа нервите си.