Пясъчния човек

Андерш започва да удря с юмрук по вратата. Но дебелият метал сякаш поглъща звука.

Той продължава да удря. Пак никакъв звук. И пак нищо не се случва. Накрая той почуква по стъклото с венчалната си халка и точно в този момент забелязва как по страничната стена се издига сянка.

По гърба на Андерш пролазват студени тръпки и плъзват към ръцете му. Обръща се с разтуптяно сърце. Вижда, че Юрек Валтер се е изправил до седнало положение на пода. Лицето му е безизразно, бледите му очи са вперени право напред. Все още стичащата се от устата му кръв придава странна червенина на устните му.

4

Юрек Валтер седи на пода и примигва безпомощно. Поглежда към младия лекар и се опитва да се изправи.

— Това е лъжа — промърморва и по брадичката му се стича прясна кръв. — Казват, че съм чудовище, но аз съм просто човешко същество.

Няма сили да си стъпи на краката и се свлича обратно на пода. Не може да си поеме дъх.

— Човешко същество — повтаря с хриптене.

Бръква с трепереща ръка под ризата си, вади оттам сгънат лист хартия и го подхвърля към Андерш.

— Писмото, за което той те питаше — прошепва. — Седем години подред моля да ми бъде разрешено да се срещна с адвокат. Не защото имам някаква надежда да изляза оттук. Аз съм такъв, какъвто съм, но все пак съм човешко същество.

Андерш прикляква и протяга ръка към сгънатия лист хартия, но не откъсва очи от Юрек. Съсипаният човек пак се опитва да се изправи. Този път се подпира на ръце и макар че продължава да залита, все пак успява да стъпи с един крак на пода.

Андерш грабва светкавично листа от пода и точно в този момент чува тракането на ключ, пъхнат в ключалката на вратата. Обръща се и се втренчва през бронираното стъкло. Краката му заплашително треперят.

— Не трябваше да ми давате свръхдоза — промърморва Юрек.

„Отваряй, отваряй!“ — мисли си Андерш. Зад гърба си долавя дишането на затворника.

Вратата на килията се открехва и младият лекар се изстрелва с такава бързина, че спира едва при отсрещната бетонна стена на коридора. Хлопване, следвано от лек трясък, когато мощната ключалка реагира на завъртането на ключа.

— Алармата се включи и вратата на килията автоматично се затвори — обяснява Роланд. — Трябваше да отида да я изключа.

— Това е истинска лудост! — промърморва Андерш.

— Намери ли още нещо? — пита го шефът му.

— Не. Само ножа.

— Значи той не ти даде нищо, така ли?

— Не.

— Препоръчвам ти да ми го предадеш — отбелязва предупредително главният лекар, без да вярва на нито една негова дума.

5

Андерш Рьон прекарва останалата част от деня в запознаване с работата на отделението — лекарските визитации, амбулаторните листове на пациентите, прегледите преди изписването им — но мисълта му постоянно отскача към писмото в джоба му и казаното от Юрек Валтер.

В седемнайсет часа и десет минути той напуска отделението по съдебна психиатрия и излиза навън. Отвъд стените на ярко осветените болнични помещения царят мрак и студ.

С ръце в джобовете на якето си, Андерш притичва по тротоара и се насочва към обширния паркинг пред главния вход на Льовенстрьомската болница. Сутринта, когато беше пристигнал, паркингът бе пълен с коли, но сега е почти празен.

Младият лекар забелязва някакво странно движение около колата си. Присвива очи и си дава сметка, че зад нея стои човек.

— Здравейте! — провиква се напрегнато и ускорява крачка.

Човекът се обръща и изтрива уста с ръка.

Роланд Бролин.

Андерш забавя малко и спокойно вади ключовете за колата си и приближава.

Роланд протяга лявата си ръка и изрича:

— Дай ми писмото! Нямаш представа в какво се забъркваш!

— Какво писмо? — поглежда го невинно Андерш.

— Писмото, което ти даде Юрек — не се предава Роланд. — Или бележката. Или късчето вестник. Или парчето картон.

— Аз намерих само ножа, който трябваше да бъде там.

— Ножът беше просто примамка — отвръща с присвити очи главният лекар. — Нали не си въобразяваш, че онзи ще си направи целия този труд за нищо, а?

Андерш поглежда към началника си, който пак плъзва ръка по горната си устна, за да изтрие избилата пот.

— Какво трябва да направим, ако пациентът иска да се срещне с адвокат? — пита накрая.

— Нищо — прошепва Роланд Бролин.

— Отправял ли е подобна молба към някого от вас досега?

— Не ми е известно. А лично аз не бих и го чул, защото винаги нося тапи за уши, когато ходя при него — отговаря с крива усмивка Роланд.

— Не разбирам обаче защо…

— Виж какво — прекъсва го началникът му, — нуждаеш се от тази работа, нали? Оценките ти от университета са ниски, имаш кредити, нямаш никакъв опит и никакви препоръки. Кой друг според теб ще те вземе, а?

— Свършихте ли?

— Длъжен си да ми предадеш писмото! — отсича Роланд през стиснати зъби.

— Нямаше никакво писмо!

Роланд впива за миг очи в неговите и накрая изрича бавно:

— Ако някога намериш в килията му писмо, ще ми го предадеш, без изобщо да го поглеждаш, ясен ли съм?

— Напълно — кимва Андерш и отключва вратата на колата си.