Пир за врани

„С него ще трябва да съм по-предпазлива“. Градът беше пълен с негови хора и дори бе успял да внедри един от синовете си в Кралската гвардия, а се канеше и дъщеря си да насади в леглото на Томен. Още се гневеше, като помислеше, че баща й се бе съгласил да сгоди Томен за Марджери Тирел. „Момиченцето е два пъти по-голямо от него и два пъти вдовица“. Мейс Тирел твърдеше, че дъщеря му все още е девствена, но Церсей си имаше съмнения. Джофри беше убит, преди да легне с момичето, но преди това тя беше женена за Ренли… „Мъжът може да предпочита вкуса на подправено вино, но сложиш ли пред него половница с ейл, ще я изгълта набързо“. Трябваше да заповяда на лорд Варис да разбере каквото може.

Тази мисъл я закова на място. Беше забравила за Варис. „Той трябваше да е тук. Винаги е бил тук“. Всеки път, щом нещо важно се случеше в Червената цитадела, евнухът изникваше сякаш отникъде. Джайм е тук и чичо Кеван, и Пицел е идвал и е излязъл, но не и Варис. — Леден пръст сякаш я докосна по гръбнака. — „Той е замесен в това. Трябва да се е побоял, че баща ми е решил да му вземе главата, и затова е ударил пръв“. Лорд Тивин никога не беше изпитвал особена любов към превзетия началник на слухарите. А ако някой знаеше тайните на Червената цитадела, то този някой беше началникът на слухарите. „Трябва да е сключил съюз с лорд Станис. Нали двамата служеха заедно в съвета на Робърт…“

Отиде до вратата на спалнята при сир Мерин Трант.

— Трант, доведи ми лорд Варис. Да квичи и да се гърчи, ако трябва, но го искам цял-целеничък.

— Както заповяда ваше величество.

Но щом единият от Кралската гвардия тръгна, дойде друг. Сир Борос Блънт бе зачервен и запъхтян от стремглавото тичане нагоре по стъпалата.

— Изчезнал е — задъхано каза той и се смъкна на коляно. — Дяволчето… килията му е отворена… следа няма от него… никъде…

„Сънят беше верен“.

— Нали заповядах да има охрана, ден и нощ… Гърдите на Блънт се издуваха и спадаха.

— Един от тъмничарите също липсва. Руген. Другите двама ги заварихме да спят.

Тя едва се сдържа да не закрещи.

— Надявам се, че не сте ги събудили, сир Борос. Нека си спят.

— Да спят? — Вдигна очи и я зяпна объркано. — Да, ваше величество. Колко дълго да…

— Вечно. Погрижете се да заспят завинаги, сир. Няма да търпя стражи, които спят на пост. — „Той е в стените. Уби баща ми, както уби майка, както уби Джоф“. Джуджето щеше да дойде и за нея, знаеше го. Точно както старата вещица й беше предрекла в сумрака на онази шатра. „Изсмях се в лицето й, но тя имаше силата. Видях бъдещето си в капка кръв. Съдбата си“. Краката й се подкосиха. Сир Борос посегна да я хване под мишницата, но тя се дръпна. И той можеше да е от слугите на Тирион. — Махни се от мен. Махни се! — Добра се залитайки до близката скамейка.

— Ваше величество? — промълви Блънт. — Да ви донеса ли вода?

„Кръв ми трябва. Не вода. Кръвта на Тирион, кръвта на валонкара!“

Факлите около нея се завъртяха. Церсей затвори очи и видя хилещото й се джудже. „Не. Не. Почти се бях отървала от теб“.

Но пръстите му се бяха вкопчили в гърлото й. И тя усещаше как започват да се стягат.

БРИЕН

— Търся тринайсетгодишна девица — каза на сивокосата стопанка край селския кладенец. — Знатна девица и много красива, със сини очи и кестенява коса. Може да пътува с един едър рицар, на четирий-сет, или с шут. Виждали ли сте я?

— Не съм, доколкото помня, сир — отвърна стопанката и се чукна е юмрук по челото. — Ама ще си отварям очите де, разбира се.

Ковачът също не я беше виждал, нито септонът в селската септа, нито свинарят с неговите свине, нито момичето, което вадеше лук от една градина, нито никой от простите хорица, които Девата на Тарт намери сред колибите от плет и глина на Росби. Но упорстваше. „Това е най-късият път до Дъскъндейл — каза си. — Ако Санса е минала оттук, все някой трябва да я е видял“. При портата на замъка постави същия въпрос на двама копиеносци със знака с трите червени шевро-на върху хермелин, герба на дома Росби.

— Ако е на пътищата в тези времена, няма да остане дълго девица — увери я по-старият. По-младият поиска да разбере дали имала кестенява коса и между краката.

„Няма да намеря помощ тук“. Зърна в другия край на селото някакво мършаво момче, яздеше петнист кон, но то се скри зад септа-та, преди да успее да го догони. Тя не си направи труда да го търси. Едва ли щеше да знае повече от другите. Росби беше най-обикновено селище край пътя и Санса едва ли щеше да е имала повод да се задържи тук. Бриен продължи на североизток, покрай ябълкови градини и ечемичени нивя, и скоро и селото, и замъкът останаха далече зад нея. В Дъскъндейл щеше да намери плячката си, каза си. „Стига изобщо да е минала оттук“.