Пир за врани

— Босият си търси ботуш, премръзналият — наметало. Но кой би се загърнал в срам? Лорд Лукас го е носил този прилеп, Сводника, и Манфрид от Черната гугла, синът му. Защо ще носи човек такъв герб, питам аз, освен ако грехът му не е още по-мръсен… и по-нов. — Извади камата си от канията, грозно парче евтино желязо. — Жена страшилище, ужасно едра и силна, която крие истинските си цветове. Крейг, виж, пред теб е Девата на Тарт, тая, дето разпра кралското гърло на Ренли.

— Това е лъжа!

Ренли Баратеон беше за нея повече от крал. Беше се влюбила в него още от първия път, когато дойде в Тарт на бавната си владетелска обиколка, за да отбележи влизането си в пълнолетие. Баща й го беше посрещнал с пир и й бе заповядал да присъства — иначе щеше да се скрие в стаята си като ранен звяр. Тогава бе на годините на Санса и повече се боеше от хорския присмех, отколкото от мечове. „Те ще разберат за розата и ще ми се смеят“, казала бе на лорд Селвин. Но Вечерната звезда остана непреклонен.

А Ренли Баратеон я беше ухажвал с цялата вежливост, подобаваща за истинска и хубава девица. Дори беше танцувал с нея и в прегръдките му се бе почувствала изящна, а стъпалата й летяха по пода. След това други я бяха канили на танц, заради примера му. От него ден насетне беше искала само да е по-близо до лорд Ренли, да му служи и да го брани. Но накрая го провали. „Ренли издъхна в ръцете ми, но не аз го убих“, помисли си, но тези дрипави рицари никога нямаше да го разберат.

— Живота си бих дала за крал Ренли и бих умряла щастлива — каза им. — Не го убих аз. Заклевам се в меча си.

— Рицар се кълне в меча си — каза сир Крейгтон.

— Закълни се в Седмината — подкани я сир Илифер Бедняка.

— В Седмината да е тогава. Не аз убих Ренли. Кълна се в Майката. Дано никога не ме споходи милостта й, ако лъжа. Кълна се в Бащата и моля той да ме съди справедливо. Кълна се в Девата и в Старицата, в Ковача и във Воина. И в Странника се кълна, дано да ме вземе веднага, ако лъжа.

— Добре се кълне, като за дева — отстъпи сир Крейгтон.

— Аха. — Сир Илифер Бедняка сви рамене. — Какво пък, ако е излъгала, боговете ще й видят сметката. — Пъхна камата в канията. — Първата смяна ще е твоя.

Докато странстващите рицари спяха, Бриен обикаляше неспокойно около малкия бивак, заслушана в пращенето на огъня. „Трябваше да продължа напред, докато мога“. Не познаваше тези мъже, но не можеше да си наложи да ги остави беззащитни. Макар и посред нощ, на пътя имаше ездачи, а откъм леса идваха шумове, можеше да са от бухали и лисици, но можеше и да не са. Тъй че Бриен крачеше и държеше меча си разхлабен в ножницата.

Смяната й общо взето мина леко. Трудното дойде после, когато сир Илифер се събуди и каза, че ще я смени. Бриен просна одеялото си на земята и затвори очи. „Няма да спя“, каза си, колкото и да беше уморена. Никога не беше заспивала лесно в присъствието на мъже. Дори в лагерите на лорд Ренли рискът да я изнасилят винаги беше налице. Урок, който бе научила под стените на Планински рай, и още веднъж, когато Джайм попадна в ръцете на Храбрата дружина.

Земният хлад се просмука през одеялото и стигна до костите й. Скоро всеки мускул по тялото й се беше схванал и изтръпнал, от челюстта та чак до ходилата й. Зачуди се дали и на Санса Старк й е така студено сега и къде ли може да е. Лейди Кейтлин бе казала, че Санса е нежна душа, обичала лимонов кекс, копринени рокли и певци, с, песни за галантни рицари, но в същото време момичето бе видяло отсечената глава на баща си, а след това го бяха принудили да се омъжи за един от убийците му. Ако половината от тези приказки бяха зерни, то джуджето бе най-жестокият от всички Ланистъри. „Ако наистина е отровила крал Джофри, трябва да я е принудил Дяволчето. Била е сама и без приятели в онзи двор“. В Кралски чертог Бриен беше издирила някоя си Брела, една от слугините на Санса. Жената й каза, че между Санса и джуджето нямало много топлина. Навярно беше избягала не само заради убийството на Джофри, но и от него.

Каквито и сънища да бе сънувала Бриен, стопиха се, щом зората я събуди. Краката й се бяха вкочанили като дърво от студената земя, но никой не я беше притеснил, а вещите й си стояха непокътнати. Дрипавите рицари бяха станали и се бяха разшетали. Сир Илифер режеше една катерица за закуска, а сир Крейгтон стоеше срещу едно дърво и се облекчаваше с хубава дълга пикня. „Безимотни рицари — помисли тя, — стари и суетни, дебели и късогледи, но все пак свестни хора“. Радваше я, че все още се намират свестни хора по света.

Закусиха с печената катерица, стрити жълъди и туршия. Сир Крейгтон й описваше надълго и широко подвизите си на Черна вода, където посякъл поне десетима страховити рицари, чиито имена изобщо не беше чувала.

— О, каква битка беше само, милейди. Ужасна и кървава. — Призна, че сир Илифер също се бил храбро. Самият Илифер си мълча.

Като дойде време да поемат на път, подкараха от двете й страни, като стражи, пазещи някоя важна дама… макар пазителите на дамата да изглеждаха като мъничета пред нея и тя да беше много по-добре въоръжена от тях.