Пир за врани

— Само след битки. — Архимайстерът изскубна стиска горчивец от вързопа до себе си, лапна я и задъвка. — Кажи ми всичко, което разказа на нашия дорнски сфинкс. — Знам го всичкото, че и оттатък, но някоя подробност може да ми е убягнала.

На човек, като него не можеше да се откаже. Сам се поколеба за миг, след което разказа историята си отново. Марвин, Алерас и другият новак слушаха внимателно.

— Майстер Емон вярваше, че Денерис Таргариен е сбъднало се пророчество… тя, не Станис, нито принц Регар или бебето принц, чиято глава са разбили в стената.

— Роденото в сол и дим, под кървяща звезда. Знам го пророчеството. — Марвин завъртя глава и изплю на пода тлъста червена храчка. — Не че бих му се доверил. Джорган от Стари Гхис пише, че едно пророчество е като измамна жена. Взима ти члена в устата си и ти стенеш от удоволствие и си мислиш колко сладко, ах, колко чудесно, колко е хубаво… а после зъбите й щракват и стоновете ти се обръщат на писъци. Това е естеството на пророчеството, казва Джорган. Пророчеството ще ти отхапе патката по всяко време. — Задъвка, после продължи: — Все пак…

Алерас пристъпи до Сам.

— Емон щеше да отиде при нея, ако имаше сила. Искаше да й пратим майстер, да я съветва, да я опази и да я доведе у дома.

— Тъй ли? — Архимайстер Марвин сви рамене. — Може би е добре, че е умрял, преди да стигне до Староград. Иначе на сивите овци щеше да им се наложи да го убият, а това щеше да накара скъпите ни старчоци да кършат отчаяно сбръчканите си ръце.

— Да го убият ли? — промълви Сам стъписано. — Защо?

— Ако ти кажа, ще трябва и тебе да убият. — Марвин се усмихна грозно, сокът на горчивеца бе като кръв по зъбите му. — Защо според тебе са избили всичките дракони? Храбрите драконоубийци, въоръжени с мечове! — Изплю се отново. — В света, който строи Цитаделата, няма място за магия, нито за пророчества или стъклени свещи, още по-малко за дракони. Запитай се защо на Емон Таргариен е било позволено да похаби живота си на Вала, след като по право е трябвало да го издигнат в архимайстер. Заради кръвта му, затова. Не е можело да му се вярва. Също като на мен.

— Какво ще направите? — попита Алерас Сфинкса.

— Ще отида в Робския залив вместо Емон. Лебедовият кораб, с който е дошъл Убиеца, би трябвало да ми свърши работа. Сивите овци ще пратят свой човек на някоя галера, не се съмнявам. С попътни ветрове би трябвало да ги изпреваря. — Марвин отново изгледа Сам и се намръщи. — Ти… ти трябва да останеш и да си изковеш верига. На твое място бих побързал. Ще дойде време, когато ще си нужен на Вала. — Обърна се към новака с тестеното лице. — Намери суха килия на Убиеца. Ще спи тука и ще ти помага с гарваните.

— Н-н-но… — заекна Сам, — другите архимайстери… сенешалът… какво да им кажа?

— Кажи им колко са мъдри и добри. Кажи им, че Емон ти е заповядал да се оставиш в ръцете им. Кажи им, че винаги си мечтаел някой ден да ти позволят да носиш верига и да служиш на доброто, която служба е най-високата чест, а подчинението — най-висша добродетел. Но нищо не казвай за пророчество или дракони, освен ако не си падаш много по отрова в овесената каша. — Марвин смъкна едно оцапано кожено наметало от куката до вратата. — Сфинкс, тоя да го държиш под око.

— Добре — отвърна Алерас, но архимайстерът вече беше излязъл. Чуха как ботушите му затропаха по стъпалата.

— Къде тръгна? — попита слисано Сам.

— На кейовете. Магът не е от тези, които си губят времето. — Алерас се усмихна. — Трябва да ти призная нещо. Срещата ни не беше случайна. Магът ме прати да те измъкна, преди да си говорил с Теобалд. Знаеше, че идваш.

— Как?

Алерас кимна към стъклената свещ.

Сам зяпна за миг странния бял пламък, примига и извърна очи. Зад прозореца се смрачаваше.

— Има една празна килия под моята в западната кула, стълбището води право до покоите на Уолгрейв — каза младокът с тестеното лице.

— Ако не ти пречи гарванският грак, има хубава гледка към Медовината. Става ли?

— Предполагам. — Все трябваше да спи някъде.

— Ще ти донеса вълнени завивки. Каменните стени са студени нощем, дори тук.

— Благодаря. — Имаше нещо у този блед мекушав младеж, което не му харесваше, но не искаше да изглежда невежлив, тъй че добави:

— Всъщност името ми не е Убиец. Аз съм Сам. Самуел Тарли.

— Аз съм Пейт — отвърна младежът. — Като прасчото от приказките.

МЕЖДУВРЕМЕННО НА ВАЛА…

— Ей, чакай малко! — ще каже някой от вас. — Чакай, чакай! Къде са Дани и драконите? Къде е Тирион? Джон Сняг почти не го видяхме. Това не може да е всичко…

Е, не е. Има още. Още една книга, дебела колкото тази.

Не съм забравил да пиша за другите герои. Ни най-малко. Писах много за тях. Страници и страници, и страници. Глави и още глави. Все още пишех, когато ме осени, че книгата е станала прекалено голяма, за да се издаде в един том… а все още не се бях доближил до края. За да разкажа цялата история, която исках да разкажа, трябваше да срежа книгата на две.