Планетата на Шекспир

Вече не е от съществено значение, помисли си той. Мъртъв или заспал, сега бе жив. Дявол да го вземе, рече си той. системата наистина сработи като за пръв път осъзна, че е изпитвал известно съмнение относно действителното и функциониране, независимо от всички опити, извършени с мишки, кучета и маймуни. Въпреки че никога не бе споменавал за съмненията си, припомни си той, скривайки ги не само от другите, но и от самия себе си.

И ако се намираше тук жив, значи и останалите трябваше да са живи. След още няколко минути ще изпълзи от камерата и другите ще са там, четиримата, събрани. Като че ли бе едва вчера, когато бяха рамо до рамо сякаш бяха прекарали вечерта заедно и сега, проспали, без да сънуват, една кратка нощ, се бяха събудили. Макар и да знаеше, че нощта трябва да е била много по-дълга — почти цял век може би.

Извърна главата си на една страна и видя люка, в който бе вградено прозорче, направено от твърдо стъкло. През стъклото можеше да огледа тясното помещение с четирите шкафчета, подредени до стената. В него нямаше никой което означаваше, рече си той, че останалите бяха все още в камерите си. Помисли си дали да не ги извика, но се отказа. Щеше да е неприлично, реши той — прекалено дръзко и някак си детинско.

Протегна ръка към ръчката и я дръпна надолу. Ръчката се поддаде трудно, но накрая стигна долно положение и люкът се отвори навън. Хортън сви краката си, за да ги промуши после през люка, но това не бе лесно, защото нямаше достатъчно място. Накрая успя да ги провре и като изви тялото си, се плъзна внимателно до пода. Подът бе леден под краката му, а металът на камерата бе студен.

Като пристъпи бързо към съседната камера, той погледна през стъклото на люка и видя, че тя бе празна, а системата за поддържане на живота бе прибрана в нишите на тавана. Останалите две камери бяха също така празни. Той се вцепени от ужас. Другите трима, ако бяха съживени. нямаше да го изоставят. Щяха да го изчакат, за да могат всички заедно да излязат навън. Щяха да го направят, той бе убеден, освен ако не се бе случило нещо непредвидено. А какво би могло да се случи?

Хелън щеше да го чака, сигурен бе в това. Мери и Том можеха да тръгнат, но Хелън щеше да го чака.

Обзет от страх, той блъсна шкафчето, върху което бе изписано името му. Трябваше да дръпне рязко ръчката, след като я бе завъртял, за да го отвори. Вакуумът отвътре се съпротивяваше и капакът изпука, когато се отвори. На закачалките висяха дрехи, а обувките бяха подредени старателно в редица. Той грабна едни панталони и ги нахлузи, после пъхна краката си в чифт боти. Когато отвори вратата на шлюза, видя, че преддверието бе празно и че главната врата на кораба стоеше отворена. Прекоси на бегом помещението към отворената врата.

Рампата бе спусната надолу към равнина, покрита с трева, която се простираше наляво до хоризонта. Вдясно се издигаха нагънати хълмове, а зад тях се извисяваше до небето могъща планинска верига, чийто син цвят потъмняваше в далечината. В равнината нямаше нищо друго, освен трева, която се вълнуваше като океан под поривите на вятъра. Хълмовете бяха покрити с дървета, чиито листа бяха в черно и червено. Въздухът имаше свеж, остър дъх. Наоколо не се виждаше никой.

Той се спусна до средата на рампата и все още никой не се виждаше. Планетата бе самата пустота и тази пустота, изглежда, се протягаше да го хване. Опита се да извика, за да запита има ли някой там, но страхът и празнотата изсушиха думите му и той не можа да ги произнесе. Тръпки го побиха, когато проумя, че имаше нещо нередно. Не трябваше да бъде така.

Обърна се, изкачи бързо рампата И влезе през люка.

— Корабе! — извика той. — Корабе, какво по дяволите става?

Какъв е проблемът, мистър Хортън?

отвърна Кораба спокойно и безучастно направо в съзнанието му.

— Какво става? — провикна се Хортън повече ядосан, отколкото уплашен, ядосан от надменното спокойствие на това голямо чудовище Кораба. — Къде са всички останали?

Мистър Хортън, рече Кораба, други няма.

— Какво искаш да кажеш с това други няма? На Земята бяхме цял екип.

Ти си единственият, отвърна Кораба.

— Какво е станало с другите?

Мъртви са, отговори Кораба.

— Мъртви? Как така мъртви? Едва до онзи ден те бяха с мен!

Бяха с теб, каза Кораба, преди хиляда години.

— Ти си луд. Хиляда години!

Толкова време е изминало

, поясни Кораба, като продължаваше да говори в съзнанието му, откакто тръгнахме от Земята.

Хортън чу шум зад себе си и се извърна. През вратата влезе един робот.

— Аз съм Никодим — рече роботът.

Беше обикновен робот, домашен прислужник, от типа, който на Земята би бил иконом или лакей, готвач или разносвач. Нямаше никакви механични подобрения в тялото му — не беше нищо друго, освен едно раздрънкано парче обикновено желязо.

Не е нужно, обади се Кораба, да го презираш толкова. Ще откриеш, сигурни сме, че той е доста полезен.

— На Земята…