Планетата на Шекспир

— Уплаха — отвърна тя. — Но, от друга страна, бе прекрасно. Сякаш някой те поставя на върха на гигантска космическа планина, а цялата вселена е разгърната пред теб с цялото си величие и красота, с цялата си тъга. С цялата си любов и омраза, с цялото си съчувствие и пренебрежение. Стоиш там, крехко същество, брулено от вятъра, който помита световете, и отначало си сам и объркан, чувстваш се като че ли си на място, на което не си поканен, после обаче си припомняш, че не си искал да бъдеш там, но по някакъв начин си се озовал там, и тогава всичко ти се струва наред. Знаеш какво виждаш и то въобще не изглежда по начина, по който си си го представял — ако наистина си си представял някога това, което ще видиш, нещо, което никога не ти се е случвало, разбира се. Стоиш и го гледаш, отначало без разбиране, а после бавно започваш да разбираш съвсем малко, както ако някой ти казва какво представлява всичко това. И накрая започваш да разбираш, като използваш истини, чието съществуване не си подозирал, почти си готов да си кажеш, че така трябва да бъде, и тогава, преди да го кажеш, всичко изчезва. Точно когато се почувстваш готов да уловиш част от смисъла му, всичко изчезва.

Това е точно — така помисли си Хортън — или най-малкото точно така беше. Но този път за него бе различно, както бе писал Шекспир: може да е различно. А смисълът на това различие, причината за това различие?

— Този път го измерих — обяви Никодим. — Продължи по-малко от четвърт час. Изглеждаше ли толкова дълго.

— Доста по-дълго — отвърна Илейн. — Сякаш траеше цяла вечност.

Никодим погледна въпросително към Хортън.

— Не знам — каза Хортън. — Нямах много ясна представа за времето.

Разговорът с Шекспир не бе продължил твърде дълго, но когато се опита да пресметне по памет колко време бе прекарал в бобовото поле, не можа да направи дори предположение.

— При теб същото ли беше? — попита Илейн. — Почти същото като мен ли видя? Това ли бе, което не можеше да ми опишеш?

— Този път бе различно. Върнах се в юношеството си.

— И това ли бе всичко? — настоя Илейн. — Просто се върна в детството си?

— Това бе всичко — рече Хортън. — Не можеше да се реши да им разкаже за разговора си с черепа. Би звучало доста чудато и вероятно Хищника би изпаднал в паника, като го чуеше. По-добре бе просто да го премълчи, заключи той.

— Нещото, което искам — заяви Хищника, — е този час на бога да ни каже как да поправим тунела. Напълно ли си сигурен — обърна се той към Никодим, — че не можеш да направиш нищо повече?

— Нямам представа — отговори Никодим. — Опитах се да махна покритието на таблото за управление, но изглежда невъзможно. Опитах се да откъртя таблото, но скалата е твърда като стомана. Длетото отскача от нея. Тя просто не е скала. Била е променена по някакъв начин.

— Бихме могли да опитаме с магия. Измежду четиримата от нас…

— Аз не владея никаква магия — каза му Никодим.

— Нито пък аз — допълни Хортън.

— Аз владея някаква — рече Хищника, — може би госпожицата?

— Какъв вид магия, Хищнико?

— Магия с корени, магия с треви, магия с танци.

— Всичките са примитивни — отвърна Илейн. — Биха имали съвсем слабо действие.

— По самата си същност всякаква магия е примитивна — обясни Никодим. — Тя е призоваване от невежите на сили, чието съществуване се подозира, но в което никой не е сигурен.

— Не е задължително да е така — възрази Илейн.

— Познавам хора, които владеят действена магия — магия, на която можеш да разчиташ. Основава се, мисля, на математиката.

— Но не на нашия вид математика — каза Хортън.

— Вярно. Не на нашия вид математика.

— Но ти не знаеш тази магия — рече Хищника. — Не разполагаш с математиката и.

— Съжалявам, Хищнико, нямам никакво понятие от нея.

— Вие разваляте магията ми — изрева Хищника. — Вие, всички вие ме проваляте по най-долен начин. На простата ми магия с корени и листа, и кора се присмивате с високомерие. После ми разправяте за други магии, които биха могли да успеят, които биха отворили тунела, но не знаете тези магии.

— Още веднъж много съжалявам — каза му Илейн.

— Иска ми се заради теб да владеех тази магия. Но ние сме тук, а тя е някъде другаде и дори да можех да отида да я потърся, да намеря тези, които могат да боравят с нея, не съм сигурна дали бих могла да ги заинтересувам с такава задача. Защото те несъмнено ще са доста надменни хора и с тях не ще се говори лесно.

— Никой — рече прочувствено Хищника — не го е грижа. Вие, вие и тримата можете да се върнете на кораба…

— Можем отново да отидем при тунела сутринта — предложи Никодим — и да го разгледаме още веднъж. Може да забележим нещо, което сме пропуснали. В крайна сметка прекарах всичкото си време край таблото за управление и никой не обърна внимание на самия тунел. Вероятно ще открием нещо там.

— Ще го направиш ли? — попита Хищника. — Наистина ли ще го направиш за добрия стар Хищник?

— Да — отговори Никодим. — За добрия стар Хищник.