Планетата на Шекспир

— Ние сме изгубени. Това е всичко, което съм казал. Не съм се ровил във философията му. Ние сме изгубени, защото изгубихме Земята. Изгубени сме, защото не знаем къде се намираме. Изгубени сме, защото не можем да открием обратния път към дома. Сега за нас няма място. Вървим по странни пътища из странни земи и по пътя не срещаме нищо, което да има смисъл. Едно време знаехме някои отговори, защото знаехме въпросите, които да зададем, но сега не можем да намерим никакви отговори, защото не знаем въпросите. Когато други от галактиката протягат ръка, за да установят контакт с нас, не знаем какво да кажем. В такава ситуация ние сме ломотещи идиоти, които не само са изгубили пътя си, но също и чувството си за смисъл. Там, в твоето скъпоценно бобово поле, дори и десетгодишен, ти си имал някакво чувство за собственото си предназначение и къде би могъл да отидеш, но сега вече нямаш същото чувство.

— Не — отвърна Хортън, — не мисля, че имам.

— Много си прав, че нямаш. Искаш някакви отговори, нали?

— Какъв вид отговори?

— Каквито и да са отговори. По-добре каквито и да са отговори, отколкото изобщо никакви. Върви и питай Езерото.

— Езерото? Какво може да ми каже Езерото? То е просто локва мръсна вода.

— Не е вода. Знаеш, че не е вода.

— Правилно. Не е вода. Знаеш ли какво е?

— Не, не знам — отговори Шекспир.

— Говорил ли си с него?

— Никога не се реших. В дъното на душата си съм страхливец.

— Страх ли те бе от Езерото?

— Не от него. Страхувах се от това, което можеше да ми каже.

— Но си знаел нещо за Езерото. Открил си, че може да разговаря с теб. Обаче никога не си писал за това.

— Откъде знаеш? — попита Шекспир. — Не си прочел всичко, което съм написал. Но си прав, за него никога не съм писал друго, освен че вони. А не съм писал за него, защото не исках да мисля за това. Причиняваше ми силно вътрешно неудобство. То е повече от едно просто езеро. Дори и да бе с обикновена вода, пак щеше да е нещо повече от езеро.

— Но защо неудобство? — запита Хортън. — Защо те е карало да се чувстваш така?

— Човек се гордее с ума си — отвърна Шекспир. — Възхвалява се за мисълта си и логиката си. Но те са нови неща, появили се твърде късно. Преди това той е имал нещо друго. Именно това нещо друго ми го каза. Наричай го шесто чувство, наричай го интуиция, наричай го с каквото име пожелаеш. Нашите праисторически предци са го притежавали и то им е служило добре. Знаели са, но не биха могли да ти кажат защо. Знаели са от какво да се страхуват и в основата си това е нещо, което всеки вид трябва да знае, за да оцелее. От какво да се страхува, какво да заобиколи, какво да не закача. Ако го притежаваш, ще оцелееш, ако ли не — няма.

— Твоят дух ли говори с мен? Сянката ти? Призракът ти?

— Най-напред ми кажи следното — рече черепът, като потракваше с челюсти, върху които липсваха два зъба. — Най-напред ми кажи какво е живот и какво е смърт и после ще ти отговоря за духа и сянката.

23

Черепът на Шекспир висеше над вратата и им се хилеше — а миг преди това, каза си Хортън, не се бе хилил. Бе разговарял с него, както би говорил друг човек. Бе необичайно, но не и ужасно и той не се бе хилил. Двата му липсващи зъба не бяха приличали на нищо повече от два липсващи зъба, но сега в тях имаше нещо зловещо, което смущаваше. Вечерният здрач се бе спуснал и блясъкът на огъня, отразяващ се в полираната кост, правеше челюстите да изглеждат като че ли все още са в движение и придаваше премигващ ефект на дълбоката тъмнина на кухините, където някога са били очите.

— Ето че тази работа с часа на бога — рече Никодим, като огледа пържолите, — ужасно обърка готвенето ми. Парчетата месо са изпечени така, че почти да хрускат.

— И така е хубаво — каза Хортън. — Обичам яденето си по-сурово, но това няма особено значение.

До него Илейн, изглежда, излизаше от транс.

— Защо не ми каза? — укори го тя. — Защо не ме предупреди какво представлява?

— Няма как — обади се Хищника. — Как можеш да опишеш свиването на стомаха…

— Какво изпита? — рече Хортън.