Планетата на Шекспир

Пустотата, помисли си ученият.

Да, пустотата. И странно бе, че като човек, който трябваше да е разбрал пустотата, който трябваше да я е очаквал, той не успя да я разбере, не успя да се справи с нея, а бе обхванат от същата нелогична реакция като другите двама и накрая започна да изпитва срамен страх от нея. Пустотата, знаеше, бе само относителна. Пространството не бе празно и той знаеше, че бе така. Макар и силно разпръсната, там имаше материя, голяма част от която бе изградена от доста сложни молекули. Беше си повтарял това отново и отново, казвайки си: не е празно, не е празно, там има материя. И все пак не бе успял да се убеди. Защото в привидната пустота на пространството имаше безразличие и студенина, които принуждаваха човек да се затвори в себе си, да се свие от студенината и безразличието. Най-лошото на пустотата, помисли си ученият, бе, че караше човек да изглежда толкова малък и незначителен, и това. каза си той, бе мисълта, срещу която трябваше да се бори, защото животът, колкото и да бе малък, не можеше да е незначителен. Животът в точния смисъл на думата бе нещото, единственото нещо, което имаше някакво значение в цялата вселена.

Спомням си обаче, че имаше моменти

, продължи монахът, когато надмогвахме страха си и преставахме да се държим сгушени, когато забравяхме кораба, когато като новородено същество се носехме из пустотата, сякаш тя бе напълно естествена, сякаш се разхождахме по поляна или из градина. Винаги ми се е струвало, че този момент настъпваше, че това условие бе изпълнено, само когато достигахме точка, в която изглеждаше, че не можем да понесем нищо повече, когато достигахме и надхвърляхме слабите възможности на човешката същност — когато настъпваше този момент, имаше някакъв вид резервен клапан, уравновесяващо положение при което влизахме в ново измерение на съществуванието…

Аз също си спомням, рече ученият,

и от спомена мога да извлека някаква надежда. Колко объркани изглеждаме, способни да се убедим в собствената си безнадеждност и после да си припомним някой дребен факт, който да ни върне надеждата. Всичко е толкова ново за нас — това е проблемът ни. Въпреки хилядолетията все още е прекалено ново за нас. Такава неповторима ситуация, толкова чужда за човешките ни разбирания, така е чудно, че вече не се смущаваме.

Не сте забравили

, каза дамата, че от време на време на тази планета засичахме друг разум, един вид полъх на друг разум, като че ли сме кучета, надушили стара следа. И сега, след като сме изпитали пълната сила на Езерния разум — колкото и да ми е неприятно да го кажа, защото не искам да чуя вече за разум, — Езерният разум не изглежда да е онзи, който бяхме доловили по-рано. Възможно ли е да има още един велик разум на тази глупава планета?