Планетата на Шекспир

— Езерото — отвърна той. — Нещо не е наред. Първата руменина на зората се надигаше в източното небе, хвърляйки призрачна полусветлина, в която дърветата и къщата на Шекспир се издигаха мъгляво. Огънят бе догорял и образувал килимче от въглени, които намигаха с кървавочервени очи. От другата страна на огъня стоеше Никодим, обърнал се по посока на Езерото. Стоеше стегнат и изправен, нащрек.

— Ето ти панталоните — рече Илейн. Хортън протегна ръка и ги взе.

— Какво има, Никодим? — запита той.

— Нещо извика — каза роботът. — Не така, че да го чуеш. Но аз можах да усетя викането.

Като се бореше с панталоните си, Хортън потрепери от утринната хладина.

Викът се разнесе още веднъж, по-настойчив от когато и да било.

— Виж какво се задава по пътеката — обади се Илейн, като гласът и бе напрегнат.

Хортън се извърна да види и хлъцна. Бяха трима. Бяха бели и гладки и изглеждаха като изправени голи охлюви, мазни и отблъскващи твари, които могат да се намерят под обърнат камък. Приближаваха се бързо, подскачайки на долния изострен край на телата си. Нямаха крака, но явно това не ги притесняваше. Нямаха нито ръце. нито лица — бяха просто тлъсти щастливи голи охлюви, които се носеха с подскоци по пътеката откъм тунела.

— Още трима, попаднали в плен — рече Никодим. — Скоро ще станем цяла колония. Как мислиш става така, че толкова много пристигат по този тунел?

Хищника излезе, препъвайки се, през вратата на къщата на Шекспир. Протегна се и се почеса.

— Кои, по дяволите, са тези? — попита той.

— Не са се представили — отвърна Никодим. — Току-що се появиха.

— Изглеждат смешни, нали? — каза Хищника. — Нямат крака, просто си подскачат по пътя.

— Нещо става — обяви Илейн. — Нещо страшно. Снощи го почувствах, спомням си, че нещо ще се случи, и ето че се случва.

Трите охлюва пристигнаха по пътеката и без да обръщат внимание на тези, които стояха край огъня, ги подминаха и поеха пътеката, водеща към Езерото.

Светлината на изток бе станала по-ярка и някъде далеч в гората нещо издаде звук, сякаш някой прекара пръчка напреки на ограда от колове.

Още един вик на Езерото проряза съзнанието на Хортън. Той се втурна да тича надолу по пътеката към Езерото и Хищника се понесе край него, като се придвижваше с големи скокове.

— Би ли ми разкрил — запита той — какво чак толкова се е случило, че да предизвика такава възбуда и такова тичане?

— Езерото е в някаква опасност.

— Как може Езерото да е в опасност? Някой да не хвърля камъни в него?

— Не знам — отговори Хортън, — но то вика доста силно.

Пътеката изви, като прекоси хребета. Под тях лежеше Езерото и отвъд Езерото — коничната могила. Нещо ставаше с нея. Издигаше се нагоре и се разпадаше и от нея се подаваше нещо тъмно и ужасяващо. Трите охлюва се притискаха един в друг, свили се на брега.

Хищника ускори тичането си, подскачайки леко надолу по пътеката. Хортън закрещя подире му:

— Върни се, глупако! Върни се, побъркан глупако!

— Хортън, погледни! — извика Илейн. — Не към могилата. Нагоре по склона към града.

Една от сградите, видя Хортън, бе разбита, зидарията и бе изпотрошена и от нея изскочи същество, което лъщеше на сутрешното слънце.

— Това е нашето създание във времето — рече Илейн. — Това, което ние открихме.

Гледайки го в блока от замразено време, Хортън не бе успял да различи формата му, но сега, освободено от затвора си, то изглеждаше нещо грандиозно.

Огромни крила се разгънаха от тялото му и пречупиха светлината в многоцветна дъга, сякаш бяха направени от множество мънички призми. Свирепа клюнеста глава се издигаше на продълговат врат и изглеждаше, помисли си Хортън, като с нахлузен шлем, украсен със скъпоценни камъни. Извити бляскави нокти се протягаха от мощните му крака и дългата му опашка бе снабдена с остри и лъщящи шипове.

— Дракон прошепна Илейн. — Като драконите от старите легенди на Земята.

— Може би — отвърна Хортън. — Никой не знае какво е дракон, ако е имало дракони.

Но драконът, ако бе дракон, бе в затруднение. Освободен от здравата каменна къща, в която бе стоял затворен, той се издигна във въздуха, като махаше несръчно с грамадните си криле, за да набере височина. Като махаше несръчно, помисли си Хортън, вместо да се понесе към небето със силни и сигурни крила, изкачвайки се по въздушната стълба, както едно бързоного същество би се покатерило щастливо на някой хълм, зарадвано от силата на краката си, от вместимостта на белите си дробове.

Спомняйки си за Хищника, който тичаше надолу по пътеката, Хортън извърна глава, за да види къде може да бъде. Като не забеляза веднага Хищника, той видя, че могилата от другата страна на езерото бързо бе разчупена, натрошена и раздробена от съществото, което си проправяше път навън от нея. Големи късове и откъртени буци от могилата се търкаляха надолу по стръмните и склонове и в подножието и се бе образувала огромна купчина от отломки — камъни и пръст. В долните, все още цели части на могилата имаше пукнатини, които се свързваха в начупени линии, пукнатини от типа, каквито би могло да предизвика земетресение.