Поглед в мрака

— Може да се получи. И ти си прав, че трябва да опитаме. Всеки възможен източник на подкрепа, всеки шанс да раздвоим вниманието на Империята трябва да се проучи обстойно и да се използва максимално. — Той кимна, стигнал до решение. — Ще отида лично при водните кончета. Засега Колегиум ще мине и без мен, поне докато предстоящият сблъсък при Сарн не наклони везните в едната или в другата посока. Ще ида аз, също… Тиниса, какво ще кажеш? — „И ти имаш нужда от нещо, което да ангажира мислите ти.“

Но Тиниса го изненада.

— Не — отказа тя.

— Тиниса, не разбирам защо не…

— Защото има нещо друго, което трябва да свърша.

— А, не — отсече категорично Стенуолд и вдигна ръка, сякаш можеше да я спре.

— Напротив, трябва да открия Тисамон и да го върна.

— Той няма да ти се зарадва.

— Не искам да ми се радва. Искам да му кажа, че не ми пука какво е направил и че на него също не трябва да му пука. Искам да говоря с него от свое име и от името на майка си. Искам да изрежа вината от него, преди раната да загнои.

Тренът трещеше и се клатеше по железния си път, вагоните му бяха натъпкани с войници, които спяха на пресекулки, говореха си тихо, хвърляха зарове или си предаваха обща бутилка. Колегиумското подкрепление пътуваше към Сарн.

Балкус се придвижваше от вагон във вагон, прескачаше захвърлени мешки и протегнати крака на хъркащи войници, и като цяло се ослушваше за настроението сред своите хора. Повечето будни го посрещаха с усмивка или кимване и Балкус се окуражи, че от неофициалната му инспекция има някаква полза. Знаеше, че сред поверените му войници има всякакви хора и че немалко от тях доскоро са паразитирали върху снагата на Колегиум. Дребни престъпници, биячи, непрокопсаници и всякаква измет, научили ценен урок по време на векианската обсада — че дори те могат да бъдат герои в очите на съгражданите си. Други се бяха записали заради парите, видели в новосформираната войска единствения начин да избягат от кредиторите и враговете си. Ала повечето бяха обикновени хора, решили да изпълнят своя граждански дълг — дюкянджии, търговци, избягали чираци и студенти от горните курсове. В историята едва ли е имало друга армия с толкова много мъже и жени, способни да разглобят двигател или да спорят за граматика. В тяхната имаше дори двама преподаватели от Академията, които Балкус беше повишил в офицери.

„Но като цяло сме истинска сбирщина.“ Повечето му войници се бяха сражавали срещу векианските мравкородни, но отбраната на град с яки стени срещу попълзновенията на агресивни съседи нямаше нищо общо с полевите сражения срещу една могъща империя. Балкус не можеше да повярва, че толкова много цивилни граждани са се записали във войската и продължават да се записват. Гражданите на Колегиум не притежаваха робското себеотрицание на мравките, но не бяха и глупави хора. Стъпваха в огъня с широко отворени и очи и с пълното съзнание какво ги очаква.

Буца заседна в гърлото му при тази мисъл. Нападнаха го ярки спомени, избрани моменти от сраженията с векианците, особено след като те пробиха стените и се изсипаха по улиците на града. Самият той не беше колегиумец, но искрено се гордееше с решителността на колегиумските занаятчии и дребни търговци, които доказаха, че не ги е страх да влязат в битка. Бойните им умения бяха съмнителни, снаряжението им — неизпитано в реални условия, но по сърце всички те бяха герои, от първия до последния човек.

След като обиколи целия влак, Балкус се върна в своето купе, където Паропс го посрещна с едно отворено око, чул стъпките му.

— Целуна ли всички за лека нощ? — попита го таркианецът.

— Като гледам, скоро ще трябва да ги разритаме от седалките — изсумтя Балкус. — Не ще да сме далеч от града.

— Ако се съди по ентусиазма ти — така е — отбеляза сухо Паропс.

Балкус кимна с натежало сърце. Тръшна се на седалката и впери поглед през прозореца. Понеже не беше свикнал да анализира собствените си чувства, сам не знаеше дали внезапното му униние се дължи на предстоящото завръщане в родния град след толкова години на доброволно изгнание, или на мисълта, че ще поведе толкова много недообучени войници в битка.

„Не трябваше да се простирам извън чергата си.“ За всичко беше виновна проклетата му амбиция. Сигурно изобщо нямаше да пътува сега към Сарн, ако не се беше изстъпил напред, когато Събранието обяви, че набира офицери. „От мене командир не става. Знам си аз.“ Ала колегиумци не му дадоха възможност да бие отбой, убедени, че мравкороден като него със сигурност разбира от военните дела.

И ето го тук в малките часове на нощта, на хвърлей камък от Сарн, натоварен с отговорности и изправен пред помирение, които нито е искал, нито е търсил.

Гръмовното полюшване на трена под краката му се промени доловимо — двигателят убиваше скоростта. Във всички вагони войниците щяха да се надигнат, усетили промяната в движението, а по-поспаливите щяха да се събудят от крясъците на офицерите.

— Я погледни, моля ти се — възкликна Паропс от седалката отсреща. — Изглежда така, сякаш вече е под обсада.