Поглед в мрака

Тиниса изсумтя с отвращение и сякаш чакал знак, към тях се присъедини светлокос осороден с квадратна челюст, нагизден с имперската си броня сякаш никога не е сменял цветовете.

— Талрик — кимна му ледено Тиниса.

Талрик я погледна с усмивка, в която нямаше нито хумор, нито топли чувства.

— Много мило от твоя страна да ме изпратиш — каза и вдигна ръка да спре гневното й избухване. — Хайде да приемем, че вече си изрецитирала заклинанията си — ако ви предам, ако Че пострада заради мен и прочие, и прочие, всичкият гняв и безпощадната мъст на паяци и богомолки ще се стоварят отгоре ми.

Тиниса го гледаше право в очите.

— Спомни си тези думи следващия път, когато се видим, Талрик — предупреди го тя, но заплахата й прозвуча кухо, защото ако осородният решеше да превърне Че в поредното си предателство, Тиниса с нищо не би могла да му попречи.

На борда на „Скокливата мома“ цареше униние. Фелисе мълчеше като риба, потънала в ледената шушулка на личната си тегоба. Към Стенуолд не поглеждаше изобщо и толкова по-добре. Той не би могъл да й помогне, нито искаше да й се натрапва, затова мълчанието й беше добре дошло. Дестрахис се мотаеше наоколо й като парцалив призрак, носеше й храна, но нито веднъж не я заговори. Явно се беше примирил с факта, че е изчерпал докрай лечителските си умения, и сега чакаше търпеливо с надежда Фелисе сама да потърси помощта му.

„Затова ли съчини тая история с Федерацията — да откара Фелисе някъде, където познатите гледки да я утешат?“ — запита се Стенуолд. Подозираше обаче, че жената не пази добри спомени от Федерацията на водните кончета.

Самият той се беше лепнал за Йонс Аланмост и убиваше времето с каквито там дребни задачки от механично естество благоволеше да му повери авиаторът. Все едно се беше върнал в студентските си години и чиракуваше на нова сметка. Не беше очаквал, че ще му е толкова приятно да остави пътуването им в ръцете на Аланмост, без сам да носи отговорност за каквото и да било.

Не след дълго кацнаха близо до Сарн. Стенуолд беше пратил куриер по железницата, но можеше само да се надява, че съобщението му ще стигне навреме до Салма, ако изобщо стигне до него. Ала очевидно бяха извадили късмет, защото на уреченото място го чакаше малка делегация — минаски бръмбаророден със синкавосива кожа и още двамина, всичките на коне, повели със себе си навързани ездитни животни. Били в Сарн, когато съобщението пристигнало, и изчакали още ден, докато Стенуолд се появи. Минасецът повери животните на своите подчинени, а самият той се качи в гондолата на „Момата“ и каза на Аланмост да насочи кораба източно от Сарн. „Право към имперската армия“ — помисли си Стенуолд. Салма скоро щеше да се изправи пред сериозно изпитание, но сам го бе избрал.

Кацнаха край един лагер, после излетяха и кацнаха край друг, доста далече от първия. Салма очевидно беше в постоянно движение. Откриха го в третия — седеше в една палатка и работеше върху плановете си. Стенуолд беше единственият, на когото позволиха да влезе и да говори с него, другите останаха да чакат отвън.

В сумрака на палатката принцът правеше отметки по една карта, прикрепена към гладко парче дърво, което той държеше с другата си ръка. Невъзможно беше да се прецени каква част от вниманието си отделя на посетителя.

— Доста време мина, Стен — подхвърли той.

— Как са нещата при теб?

— Биват. Кажи ми за Че — отклони въпроса му Салма. — Как е тя?

Стенуолд го гледаше напрегнато. На сляпо, защото каква ли информация можеше да извлече от сведената глава на събеседника си, Стенуолд му разказа накратко за състоянието на Ахеос и тревогата на Че.

Салма кимна.

— Наскоро сънувах как я обгръща мрак. Е, за молецородните това сигурно би било добро предзнаменование. — Около палатката стотици въоръжени мъже и жени бързаха по делата си. Не носеха войнишки униформи, но във всяко друго отношение бяха бойци, разнородна войска, в чийто състав влизаха хора от десетина и повече раси, всичките заети да вдигат лагера за поредното преместване. „Скокливата мома“ беше привързана в центъра на този организиран хаос.

— А Тиниса? — попита Салма. Даде картата на една мухородна и най-сетне се обърна. Стенуолд му описа терзанията на Тиниса и каква мисия е избрала за себе си, като едновременно с това се опита да опресни преценката си за своя бивш студент.

Салма досущ приличаше на разбойнически главатар. Бронята му беше различна, но и тази най-вероятно беше плячка от имперската армия. Беше изработена от преплетени кожени ивици, подсилени с метални капси, отдолу имаше подплата от коприна, целият комплект несъмнено беше качествена паешка направа. Мечът на колана му беше с тясно острие и дълга дръжка, приличаше на федерално оръжие, но не беше. Точно такъв меч Стенуолд не беше виждал. На челото си Салма носеше кожена ивица със златни орнаменти и предпазители на бузите.

— Пристигаш в труден момент, Стен — каза най-после Салма. — При това си решил да посетиш не друг, а моя народ.

— Смяташ, че няма да ни помогнат?