Покварено сърце

— Не казвам, че е нямало все някога да премахне Шанел — добави Луси.

— Права си — каза Бентън. — Но когато е видяла как Шанел спасява живота на Кей, е изперкала. Дотолкова можем да опростим нещо, което е всичко друго, но не и просто, когато си имаме работа с такъв престъпник.

Преди два месеца и една седмица, когато за малко не умрях, не знаех, че в района е имало други плавателни съдове, съдове на специалните служби. Но вече и изобщо не бях изненадана, защото Бентън знаеше колко опасна е Кари. Не би позволил да се гмуркаме на трийсет метра дълбочина, без да е сигурен, че сме в безопасност. Както се оказа — не бяхме. Със сигурност двама гмуркачи на полицията не бяха. Гмуркачите на специалните служби бяха закъснели и скъпи, ако цитирах Марино. Но помогнаха и ми спасиха живота, след като бях простреляна — бе го направила Шанел Гилбърт.

— Защо това е накарало Кари да я убие? — попита Донахю.

— Опитвам се да разбера причината.

— Вероятно няма да я разбереш — отвърнах.

— Ревност. Омраза. — Бентън отпи от питието си. — Шанел беше герой. Откраднала е шоуто на Кари. Това е най-смелото предположение, което можем да направим за мотивацията й. Нямаме кристална топка.

— Това е най-трудното — каза Луси. — Не знаем подробностите и може никога да не ги научим. Например не съм сигурна какви са били отношенията между Кари и Шанел.

— Имали ли са такива? — попита Донахю.

— Това искам да кажа — отвърна Луси. — Може и да са имали.

— Един от проблемите при хората от разузнаването е, че като че ли никога не знаят на чия страна са — каза Джанет, докато ставах да нагледам вечерята, а и вече не можех да слушам. — Това е непостоянен начин на живот — добави тя, докато носех питието си към задната врата.

Джанет и Луси попитаха дали искам да ми помогнат и аз отговорих, че не. Казах на всички, че ще донеса вечерята на масата, и да се отпуснат и да се наслаждават на коктейлите и антипастите. Отворих мрежестата врата и усетих нещо студено да докосва ранения ми крак отзад. Обърнах се и погалих дългата кадифена муцуна на Сок.

— Разбирам. Значи няма да останеш в нашата компания — казах му и го пуснах да влезе в къщата. — Е, няма с какво толкова да ми помогнеш, но съм доволна, че ще си ми дружинка.

Продължих да говоря на моята срамежлива пъстра хрътка, докато отварях един от хладилниците, за да извадя зеленчуци — два вида марули и два от любимите ми домашно отгледани домати. Сега ще ги изплакна и ще ги разбъркам в центрофугата за салати, обясних весело на Сок, и ще сложа малко едро смлени пипер и морска сол.

— Оцета слагаме най-накрая, за да не попари всичко. — Продължавах да говоря на кучето, което не реагираше и не лаеше — и тогава чух задната врата да се тряска.

Стреснах се, но бързо си спомних, че съм си вкъщи и че не съм сама. Чух бързи тихи стъпки в коридора. Режех доматите на кубчета, когато Деси влезе и ме попита защо плача. Хвърлих вината върху лука, който не белех, но Деси беше проницателно малко момче. Стоеше в средата на кухнята ми с ръце на кръста, с разрошената си кестенява коса и големите си сини очи.

— Леля Джанет каза да ти помогна да сложиш масата. — Отвори едно чекмедже и започна да вади прибори. — Искаш ли да ядем в зимната градина, или те е страх?

Зимната градина бе остъклена.

— От какво да ме е страх? — Огледах бутилките с оцет и реших, че ще е бордо.

Нямаше да ядем в зимната градина.

— От лошата жена, която те е ранила — каза Деси. — Тя може да ни види през прозорците, ако ядем в зимната градина. Затова ли плачеш?

— Тя може да ни види и докато седим на двора — казах.

— Знам. Не можеш повече да останеш тук, нали? — Той измъкна един стол изпод кухненската маса и седна. — Но ще ме вземеш с теб.

— Къде ще ходим?

— Трябва да сме заедно, лельо Кей — каза той.

Технически му бях баба.

— Знаеш къде е трапезарията. През тази врата и наляво. — Подадох му чиниите и сгънах салфетките. — Ще бъдем официални и ще ядем вътре.

— Не е заради това.

— Ще светнем полилея и ще се престорим на кралски особи.

— Не искам да се преструвам. Ти не искаш да седим близо до прозорци. Затова няма да ядем в зимната градина, нали? Не искам оная лоша жена да ни убие.

— Никой няма да ни убие. — Взех чаши от бюфета и последвах Деси. Мислех си за това как лъжем децата.

Не можех да кажа истината на Деси. Нямаше да позволя да живее в страх. Не бяхме в безопасност. Но ако той го знаеше, нищо нямаше да се промени към по-добро. Нещата само щяха да се влошат.

— Сега ще ти покажа един фокус. — Светнах алабастровия полилей на тавана в трапезарията. — Искаш ли? — Пуснах пердетата на големите прозорци, които гледаха към страничния двор.

— Искам!

Взех подложки за хранене от шкафа и му помогнах да сложи масата. Научих го как да сгъва ленените салфетки като дърво. Като цвете. Като кон. Като папийонка. Когато правехме шапка на елф, той вече се кикотеше. Почти истерично. След това сгънах салфетка като сърце. И я сложих в една чиния.

— Това е твоето място — казах му. — А ти знаеш какво означава това, нали?

Прегърнах го.

— Означава, че ще седна тук!

— Означава, че ти давам сърцето си.

— Защото ме обичаш!