Половин война

— Отмъщението е просто начин да стискаш в ръце каквото си изгубил. — Скифър облегна гръб на стената, свлече се бавно надолу и седна, кръстосала крака. — Клин в рамката на Последната врата. За да надзъртаме през процепа към лицата на мъртвите. Стремим се към отмъщението с цялото си същество, нарушаваме всяко правило и когато най-после го вземем в ръце, в тях няма нищо. Само тъга и печал.

— Значи тогава ни трябва нещо друго, към което да се стремим. — Отец Ярви постави сакатата си ръка на парапета и се наведе от балкона. — Майко Адуин!

Червенокосият пастор се изправи бавно и вдигна глава нагоре. Лицето ѝ бе плувнало в сълзи.

— Изпрати орли до пасторите в Ютмарк и Ниските земи — провикна се Ярви. — Изпрати орли до пасторите в Ингълфолд и Островите. До всеки пастор, коленичил пред баба Вексен.

Майка Адуин сведе очи към трупа на господарката си, после ги вдигна отново нагоре. Изтри сълзите си с опакото на ръката и според Кол се нагоди доста бързо към новия порядък. Какъв избор имаше? Имаше ли някой въобще избор?

— Какво е съобщението? — попита тя и се поклони сковано.

— Кажи им, че вече коленичат пред дядо Ярви.

Убиецът

Труповете лежаха на купчини пред вратите. Свещеници на Единствен бог, досети се Рейт — дългите им роби бяха извезани със слънце със седем лъча. Главите им бяха разцепени. Изпод телата се виеха струйки кръв, оформяха тъмни ивици по стъпалата от бял мрамор, порозовели в краищата от ситния ръмеж.

Може би се бяха надявали на милост. Трошача на мечове предпочиташе да отвежда хора в плен, вместо да ги превръща в трупове, това бе всеизвестна истина. Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш, нали така? Но явно днес Горм беше в друго настроение.

Рейт пое дъх през счупения си нос. Треските изскърцаха под ботушите му, когато пристъпи в огромния храм на Единствен бог.

Покривът не беше довършен — гредите се открояваха тъмни на фона на бледосивото небе. Дъждът капеше по мозайката на пода, също недовършена. Вътре имаше дълги пейки. Вероятно за вярващите, дошли да се молят в храма, но днес в него нямаше вярващи. Само воини от Ванстерланд, които пиеха, смееха се и рушаха.

Един седеше на една от пейките, вдигнал крака на друга. Беше се загърнал като с наметало в една от красивите, златни завеси, килнал назад глава и изплезил език, за да улови капките дъжд от гредите на покрива. Рейт мина покрай него, покрай високи, гладки колони, идеално прави като стволовете на дървета. Бяха толкова високи, че чак вратът го заболя от гледане нагоре.

В средата на просторната зала, върху голяма маса, лежеше тялото на човек. Беше увито в пурпурна, извезана със златен ширит плащаница, която се спускаше до земята. Кльощавите му, криви като ноктите на граблива птица ръце, стискаха инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка на меч, положен на гърдите му. Сориорн стоеше до масата и гледаше смръщен надолу.

— Малък е — обяви знаменосецът на Горм, който беше зарязал някъде повереното му за носене знаме. — За Върховен крал.

— Това е той? — промърмори Рейт, загледан в изпитото лице на масата. — Най-великият сред мъжете, седящ между крале и богове? — Приличаше повече на търговец на роби, отколкото на владетеля на цяло Разбито море.

— Мъртъв е от дни. — Сориорн измъкна меча от безжизнените ръце на Върховния крал и едната се отпусна на масата до тялото. Постави острието на пода, стъпи върху гарда на дръжката и извади отнякъде длето, което постави под инкрустираната със скъпоценни камъни топка на дръжката. После се заоглежда. — Да имаш чук?

— Нищо нямам — отвърна Рейт. Беше самата истина.

Високите стени на отсрещния край на залата бяха изрисувани с розово, небесносиньо и златисто — странни сцени на летящи, крилати жени, които Рейт не разбираше. Сигурно бе отнело седмици работа да завършат такъв стенопис. Воините на Горм се кискаха доволно, докато се упражняваха в хвърляне на секири по него. Смееха се и къртеха големи парчета мазилка, които се търкаляха по пода. Същите мъже, с които навремето се беше смял и Рейт. Същите, с които гледа как горят ферми по границата с Гетланд. Днес дори не извърнаха очи да го погледнат.

В далечния край на залата имаше мраморен подиум, а върху него, масивен, издялан от черен камък блок. Гром-гил-Горм стоеше, подпрял юмруци на него и гледаше високия прозорец зад него. Старателно подредени разноцветни парчета стъкло рисуваха сцена — висока фигура на фона на ослепително слънце протягаше надолу ръце с нещо в тях към брадат мъж.

— Красиво е — промърмори Рейт, наслаждавайки се на това как лъчите на майка Слънце проникваха през прозореца и хвърляха причудливи цветни петна по пода, по каменния блок, по свещите, златния бокал и каната с вино, поставени на него.

Горм извърна поглед настрани:

— Помня времето, когато единствените красиви неща за теб бяха кървища и бойна слава.

Рейт не можеше да отрече истината.

— Изглежда хората се променят, кралю мой.

— Рядко към по-добро. Какво е станало с лицето ти?

— Спорих с една жена.

— Оборващите ѝ аргументи са впечатляващи.

— Ъхъ. — Рейт примижа от болка, докосвайки носа си. — Трън Бату умее да спори.