Полукрал

– Бурите в тази локва са нищо работа, а и аз винаги съм имала отличен късмет с времето за плаване. Продължаваме.

Тя изхвърли празната бутилка през борда, провикна се на Анкран да й донесе нова и остави Сюмаел да клати глава.

Докато „Южен вятър“ се поклащаше леко по водата и моряците и надзирателите се скупчиха край един мангал на кърмата, където да играят на зарове за дрънкулки, един от гребците поде с изтънял, несигурен глас някаква вулгарна песен. В един момент не можа да се сети думите и ги замени с неразбираемо мучене, но когато свърши, останалите го възнаградиха със смях и тупкане с юмруци по греблата.

Друг гребец поде ентусиазирано песента за Бейл Строителя, който освен камари трупове в действителност не беше вдигнал и една постройка, и така, с огън и меч, се бе издигнал до върховен крал. Но явно когато минат достатъчно години, тиранинът изглежда различно и скоро още гласове се присъединиха към певеца. Накрая, както обикновено става с героите, Бейл мина през Последната врата и песента, както обикновено става с песните, свърши, а певците получиха своя дял от аплодисментите, отново под формата на думкане по греблата.

– Кой знае друга? – провикна се някой.

За всеобща изненада, не на последно място – негова, оказа се, че Ярви знае песен. Беше една от онези, които някога му пееше майка му, когато беше малък и изплашен от тъмното. Не знаеше защо именно тя му дойде наум, но гласът му се извиси, ясен и звънлив, и понесе мъжете зад греблата далеч от вонята на кораба, към отдавна забравени места. Джоуд замига насреща му, Рълф го зяпна с отворена уста, но Ярви, окован за пейката на това противно корито, продължи да пее както никога преди.

Когато свърши, на палубата настана гробна тишина, нарушавана само от тихото поскърцване на дървото, плискането на морето в бордовете, свистенето на вятъра в такелажа и крясъците на реещите се високо горе морските птици.

– Дай друга – каза някой.

И Ярви изпя друга, след нея още една и още една. Пя песни за изгубена и намерена любов, за славни дела и долни деяния. Изпя „Погребението на Фроки“, който бил толкова хладнокръвен, че спял като къпан по време на битка, изпя песента за Ашенлиър, който имал такъв остър поглед, че можел да преброи песъчинките на брега. Пя за Хоралд Пътешественика, който победил в съревнование чернокожия крал на Дайба и плавал толкова надалеч, че накрая паднал от ръба на света. Пя за Ангулф Копитото, Бича на Ванстерланд, но не спомена, че това е прадядо му.

И всеки път, когато свършеше една песен, те искаха нова и така чак докато баща Луна не показа лицето си иззад хълмовете. Звездите надничаха през небесното платно, когато заглъхна последният тон от легендата за Берег, който беше дал живота си, спасявайки света от магия и създавайки Събора.

– Като малка еднокрила птичка. – Когато Ярви се обърна, видя Шадикшарам да го гледа отгоре, докато наместваше иглите в сплетената си коса. – Добре пее, а Триг?

Надзирателят подсмъркна, изтри око с опакото на ръката си и отвърна задавено:

– За пръв път чувам такова нещо.

„Мъдрият не бърза, изчаква подходящия момент – казваше майка Гундринг, – но никога не го пропуска.“ Затова Ярви се поклони и се обърна към Шадикшарам на родния й език. Не го владееше добре, но един истински пастор трябваше да може поне да поздрави подобаващо всеки:

– За мен е чест – каза той благо, въпреки че в този момент мислеше само за това колко много искаше да сипе отвара от черен език във виното й – да пея за такава знаменита личност.

Тя го изгледа подозрително през присвити клепачи:

– Ама ти си бил голяма загадка. – Тя му подхвърли почти празната бутилка и се отдалечи, тананикайки така фалшиво, че Ярви едва разпозна „Погребението на Фроки“.

Ако му бяха поднесли това вино на масата на баща му, щеше да го изплюе в лицето на роба, но сега го намери за най-изтънчената напитка, която някога бе пил – имаше вкус на слънце, плод и свобода. Беше срамота да дели оскъдното съдържание на бутилката, но огромната усмивка на Рълф, когато отпи, си струваше жертвата.

Докато се приготвяха да спят, Ярви забеляза, че останалите роби го гледаха с различни очи. Или може би просто се изненада, че въобще го гледаха. Дори Сюмаел го гледаше замислено от мястото си пред каютата на капитана, беше сбърчила чело, сякаш се мъчеше да пресметне нещо наум, но така и не успяваше.

– Защо ме гледат? – промърмори той на Джоуд.

– Рядко им се случва нещо хубаво. И днес ти им го даде.

Ярви се усмихна, докато се завиваше до брадичката с вмирисаната кожа.

Той нямаше да посече надзирателите с нож за хранене, но може би боговете му бяха дали други, по-добри инструменти да постигне своето. Времето се изнизваше през пръстите му, знаеше го. В края на краищата липсваха му доста от тях. Но трябваше да е търпелив. Търпелив като зимата.

Веднъж, когато в пристъп на ярост баща му го удари, Ярви се скри и плака. „Глупакът удря – му каза майка му, когато го откри. – Умният се усмихва, наблюдава и учи. После удря.“

Диваци