Полукрал

– Ще ги омаеш с пеене ли, сакат? – сопна се Триг.

– Ще говоря с тях.

Шадикшарам го изгледа апатично, почти затворила очи:

– Говориш езика им?

– Достатъчно, за да отърва кожите ни. Вероятно дори да изтъргувам нещо с тях.

Надзирателят стрелна дебел показалец към нарастващата група воини с боядисани тела.

– Мислиш, че тия диваци ще са склонни да те изслушат?

– Убеден съм, че ще го направят.

На Ярви му се искаше да е поне наполовина толкова сигурен, колкото, незнайно как, успяваше да звучи.

– Това е лудост! – намеси се Анкран.

– Тръпна от нетърпение да чуя ти какво предлагаш. – Погледът на Шадикшарам се плъзна към отговорника за склада. Той примига озадачено, зяпнал с уста, и започна да кърши нервно пръсти. Капитанът извъртя нагоре очи и на лицето й се изписа досада. – Толкова малко герои останаха в днешно време. Триг, ти ще заведеш нашия еднорък емисар да преговаря. Анкран, ти ще изприпкаш с тях да им правиш компания.

– Аз ли?

– Колко страхливци на име Анкран притежавам? Продоволствието е твоя работа, нали така? Върви търгувай тогава.

– Но никой не търгува с шенд!

– Значи сделките, които ще сключиш днес, ще влязат в историята. – Шадикшарам се изправи. – Всеки има нужда от нещо. Това й е хубавото на професията на търговеца. Сюмаел ще ти каже какво ни трябва на нас. – Наведе се към Ярви, блъсна го с вмирисан на вино дъх в лицето и го потупа по бузата. – Пей, момче. Омайно като онази вечер. Пей, ако искаш да отървеш кожата.

И така, Ярви се озова, крачейки бавно към гората, с високо вдигнати ръце, следван от Триг, стиснал в месест юмрук веригата му, в отчаяни опити да убеди себе си в това, че високите рискове означават големи печалби. Повече шенд наизлязоха от гората и гледаха мълчаливо към тях. Отзад Анкран промърмори тихо на халийн:

– Ако сакатият успее да се спазари с тях, обичайната уговорка?

– Защо не? – отвърна Триг и подръпна веригата на Ярви.

Не можеше да повярва, че тези двамата са способни да мислят за пари в момент като този, но явно когато Пос­ледната врата зейне отпред, човек се хваща за каквото му е най-близко по сърце. Така де, той се хвана за наученото като пастор. Мъдрост и познание, какъв жалък щит срещу диващината на приближаващите отпред наклепани с боя шенд.

Те не крещяха, нито размахваха оръжия. Бяха достатъчно страховити и без да го правят. Просто отстъпиха настрани и пропуснаха Ярви и Триг покрай себе си. Стигнаха до поляна, на която около огньове седяха останалите шенд. Ярви преглътна тежко, когато осъзна колко много бяха те. Превъзхождаха екипажа на „Южен вятър“ три пъти.

В средата на поляната седеше жена и дялкаше пръчка. На шията й на кожена връв висеше елфическа плочка – зелено, инкрустирано с черни скъпоценни камъни стъкло, цялото изписано с неразбираеми символи и фини златисти линии.

Първото, което научава един пастор, е да разпознава власт и авторитет. Да чете по погледите, по позите и движенията, по тона и така да отличава водача от онези, които го следват. В края на краищата кой има време за губене в приказки с нисши и подчинени? Затова Ярви тръгна покрай мъжете, все едно въобще не съществуваха, без да откъсва очи от смръщеното лице на жената. Воините затвориха кръга зад него, Триг и Анкран и насочиха гора от стомана към тях.

Ярви се поколеба. За момент насладата от страха в очите на Триг и Анкран надделя над собствения му страх. В този момент той имаше власт над тях и чувството му хареса.

– Говори! – изсъска Триг.

Ярви се замисли дали не бе възможно да издейства някак смъртта на надзирателя. Да използва шенд, за да се освободи, а защо не и Джоуд и Рълф... Не, залогът беше прекалено голям, а шансовете за успех – твърде ниски. Добрият пастор избира всеобщото благо, по-малкото зло и проправя пътя на баща Мир на всички езици. Затова застана на коляно, опря сакатата ръка в гърдите си, а другата на челото си – както го бе учила майка Гундринг, – за да покаже, че говори истината.

Дори когато лъжеше на поразия.

– Казвам се Йорв – заговори на езика на шенд – и коленича смирено пред теб, до днес непознат, но вече не, да моля за правото на гостоприемство за мен и спътниците ми.

Жената присви бавно очи и го изгледа подозрително. После обходи с поглед хората си, прибра бавно ножа в канията и хвърли пръчката в огъня:

– Проклятие.

– Право на гостоприемство? – промърмори един от воините и посочи озадачен през дърветата по посока на заседналия на брега кораб. – От тези диваци?

– Произношението ти е трагично. – Жената махна с ръце. – Но както и да е. Аз съм Свидур от народа шенд. Стани, Йорв, добре дошъл си до огъня ни, тук си в безо­пасност.

Друг воин захвърли гневно секирата си на земята и тръгна нанякъде през храстите.

Свидур го изпроводи с поглед:

– Много се надявахме да ви избием до крак и да вземем товара ви. Трябва да взимаме каквото можем сега, защото напролет върховният ви крал пак ще тръгне на война срещу нас. Човекът е изтъкан от алчност. Кълна се, не знам какво толкова имаме, което му е притрябвало.

Ярви се извърна през рамо към Анкран, който следеше разговора, сбърчил подозрително чело.