Полунощ

Елена започваше да мрази зеленикавия полумрак повече от всичко на света. От него, както и от приглушения звук от стъпките им върху покритата с гнила шума земя, й се привиждаха и причуваха странни неща. На няколко пъти тя спря — и веднъж Стефан, — за да възкликне: „Тук има някой! Следи ни!“

Всеки път се спираха и се ослушваха напрегнато. Стефан и Деймън изпращаха телепатични сонди на Силата колкото далеч можеха да достигнат, търсейки друг разум. Но или беше толкова добре маскиран, че оставаше невидим, или изобщо не съществуваше.

И когато Елена бе обзета от чувството, че върви, откакто се помни, и ще продължи да върви до края на вечността, Деймън спря рязко. Зад него Бони пое шумно дъх. Елена и Стефан забързаха напред, за да видят какво става.

Това, което Елена видя, я накара да промълви несигурно:

— Мисля, че може би сме пропуснали ствола на дървото и сме открили края…

Пред нея, докъдето стигаше погледът й, се простираше тъмно пространство, осеяно със звезди. В светлините на звездите се къпеше голяма планета и две големи луни, едната светеше в спирали в бяло и синьо, а другата трептеше в сребристо сияние.

Стефан държеше ръката й, споделяйки чудото с нея. Само от лекия му допир върху пръстите й по ръката й пробягаха тръпки и се спуснаха до внезапно омекналите й колене.

— Погледнете нагоре — процеди Деймън саркастично.

Елена го стори и ахна. Само за миг тялото й олекна. Двамата със Стефан машинално обвиха ръце един около друг. И тогава девойката разбра какво виждат — и отгоре, и отдолу.

— Това е вода — промълви тя, втренчена в огледалната повърхност пред тях. — Едно от онези сладководни морета, за които ни разказа Сейдж. Върху него не се вижда нито една вълничка. Не се усеща и полъх на вятър.

— Но изглежда, ние наистина се намираме върху най-малката луна — изрече Стефан с благ глас. Очите му бяха измамно невинни, докато гледаше към Деймън.

— Да, ами, тогава трябва да има нещо изключително тежко в ядрото на този спътник, за да поддържа осемдесетте процента от гравитация, която нормално усещаме, и в същото време да задържа около себе си толкова много атмосфера — но на кого му пука за логиката? Достигнахме до този свят през Долния свят. Защо да важи някаква си логика? — Погледна Елена с леко присвитите си очи изпод натежалите клепачи.

— Къде е третата? Сериозната?

Гласът идва отзад, помисли си Елена. Тя — всички те — се извърнаха от ярката светлина към полумрака. Всичко трептеше и танцуваше пред очите й.

Сериозната Мередит; смеещата се Бони;И Елена със златната коса.Те шептят и мълчат…Те съзаклятничат и не ги е грижа…Но аз трябва да имам Елена,

Елена със златната коса…

— Е, няма да ме имаш! — викна Елена. — А и не цитираш вярно поемата. Помня я от часовете по английски в девети клас. Освен това си откачен! — Въпреки гнева и страха се запита какво ли става във Фелс Чърч. Щом Шиничи беше тук, дали там вече е настъпила Последната полунощ? Или Мисао я е пуснала в ход с едно небрежно махване на ръката?

— Но аз ще те имам, златна Елена — заяви китсунето.

Стефан и Деймън извадиха ножовете си.

— Точно тук грешиш, Шиничи — заяви Стефан. — Ти никога, никога няма да докоснеш отново Елена.

— Трябва да опитам. Ти взе всичко останало.

Сега сърцето на Елена препускаше като лудо. Ако изобщо Шиничи реши да говори разумно, то ще е на мен, помисли си тя.

— Не трябва ли да се подготвяш за Последната полунощ, Шиничи? — попита го с приятелски тон, докато вътрешно трепереше, опасявайки се, че ще й отвърне: „Тя вече настъпи.“

— Тя не се нуждае от мен. Тя няма да защити Мисао. Защо аз да й помагам?

За миг Елена загуби дар слово. Тя? Тя? Друга освен Мисао, каква друга тя е замесена във всичко това?

Деймън сега бе извадил арбалет със заредена стрела. Шиничи продължаваше да бъбри.

— Мисао вече не може да се движи. Разбирате ли, тя вложи цялата си Сила в звездната си сфера. Вече не се смее, нито пее — не съзаклятничи с мен. Тя просто… седи. Накрая ме помоли да я прибера в себе си. Мислеше, че така ще станем едно цяло. И така тя се разтвори и се сля с мен. Ала дори и това не помогна. Сега… едва я чувам. Дойдох, за да взема моята звездна сфера. Използвах енергията й, за да пътувам през измеренията. Ако сложа Мисао в моята звездна сфера, тя ще се възстанови. После ще я скрия отново — но не там, където я оставих последния път. Ще я сложа много надалеч, където никой няма да я намери. — Съсредоточи се върху слушателите си. — И така, предполагам, че в момента двамата с Мисао говорим с вас. Само дето съм толкова самотен — не мога изобщо да я почувствам.

— Няма да докоснеш Елена — рече Стефан тихо.

Деймън погледна мрачно към останалите при думите на Шиничи: „… Ще я сложа много надалеч…“

— Върви, Бони, продължавай да се движиш — додаде Стефан. — Ти също, Елена. Ние ще ви последваме.