Полунощ

Ала не можеше да избяга. Тя беше взела бойното копие; беше поела Отговорността от дядо си. Всичко свръхестествено, което заплашваше да навреди на Фелс Чърч, докато тя бе на стража, беше неин проблем. И проблемът беше още, че нейният дълг като стража никога не се изчерпваше.

Мат затрополи надолу по стълбите, понесъл на ръце седемгодишния Хейли, който постоянно получаваше малки припадъци.

— Мередит! — Тя долови недоверието в гласа му. — Какво става? Какво откри, за бога?

— Ела… и погледни. — Мередит си припомняше подробност след подробност, които би трябвало да събудят предупредителните звънчета в главата й. Мат вече се бе озовал до нея, докато тя си припомняше първото описание на Бони на Изобел Сайтоу.

Тиха и затворена. Срамежлива. И… мила.

И първото посещение в дома на семейство Сайтоу. Ужасът от това, в какво се бе превърнала тихата, срамежлива и мила Изобел Сайтоу: богиня на пиърсинга, кръвта и гнойта, изтичащи от всеки отвор по тялото й. И тогава се бяха опитали да занесат вечеря на старата й, много стара баба. И Мередит разсеяно бе забелязала, че стаята на Изобел е точно под тази на възрастната дама, която приличаше на кукла. След като видя надупчената и напълно разстроена Изобел, Мередит бе предположила, че всяко дяволско влияние може да се опита да се разпространи и някъде в подсъзнанието си се бе разтревожила за бедната и крехка старица. Ала дяволът можеше също толкова лесно да слиза долу. Може би в крайна сметка не Джим Брайс бе заразил Изобел с лудостта на малаха. Може би тя бе заразила него, а той я бе предал на Каролайн и на сестра си.

И онази детска игра! Жестоката, жестока песничка, която Обаасан — онази Инари-Обаасан си тананикаше: „Лисица и костенурка взели да се надбягват…“. И думите й: „… по някакъв начин е намесено китсуне.“ Тя им се бе подигравала, забавляваше се! Сега като се замислеше, тъкмо от Инари Мередит за пръв път чу думата „китсуне“.

И още една допълнителна жестокост, която Мередит бе извинила преди, но само защото предполагаше, че Обаасан едва вижда. През онази нощ Мередит и Бони бяха с гръб към вратата — двете се бяха съсредоточили върху „горката, грохнала стара баба“. Но Обаасан беше с лице към вратата и тя бе единствената, която е можела да види — трябва да е видяла — как Изобел се промъква зад Бони. И тогава тъкмо жестоката детска песничка накара Бони да погледне зад себе си… Изобел се бе свила там, готова да оближе челото на Бони с раздвоения си розов език…

— Защо? — Мередит чу да пита собственият й глас. — Защо съм била толкова глупава? Как не съм могла да го разбера още в самото начало?

Мат бе вдигнал блекберито и четеше уебсайта. Сетне се изправи и остана неподвижен, с широко отворени сини очи.

— Била си права — промълви след дълга пауза.

— Толкова ми се иска да греша…

— Мередит… Шиничи и Мисао са слуги на Инари… Ако онази старица е Инари, а ние през цялото време сме преследвали като побъркани грешния враг, само изпълнителите…

— Проклетите листчета — задави се Мередит. — Онези, които направи Обаасан. Те са безполезни, невалидни. Всички онези куршуми, които тя благослови, също са непотребни — но може би тя наистина ги е благословила — за забавление. Изобел дори дойде при мен и промени всички йероглифи, които старата госпожа написа за делвите, в които да затворим Шиничи и Мисао. Тогава тя ми каза, че Обаасан е почти сляпа. Върху седалката на колата остана мокро петно от сълзите й. Тогава не разбрах защо плачеше.

— Аз все още не разбирам. Тя й е внучка — навярно трето поколение чудовище! — избухна Мат. — Защо ще плаче? А и защо самозалепващите се листчета отначало действаха?

— Защото са направени от майката на Изобел — рече госпожа Флауърс тихо. — Скъпи Мат, наистина се съмнявам, че онази старица изобщо е роднина на семейство Сайтоу. Като божество — или могъща магьосница, кръстена на божеството — и несъмнено самата тя китсуне, предполагам, че се е настанила да живее при тях и ги е използвала. Майката на Изобел, както и самата Изобел, не са имали друг избор, освен да поддържат измамата, защото са се страхували от това, което ще им стори, ако не й се подчиняват.

— Но, госпожо Флауърс, когато двамата с Тайрон измъкнахме бедрената кост от гъсталака, вие не казахте ли, че жените Сайтоу са направили толкова хубави амулети? И не казахте ли, че трябва да ги помолим да преведат думите върху глинените делви, когато Аларик изпрати снимките им от онзи японски остров?

— Колкото до вярата ми в жените Сайтоу, аз имам едно незначително възражение — рече госпожа Флауърс. — Не знаех, че тази Обаасан е зло, а и все още има две от тях, които са мили и добри, и които много ни помогнаха — при това с голям риск за себе си.

Мередит усети горчилка в устата си.

— Изобел би могла да ни спаси. Би могла да каже: „Моята фалшива баба е истински демон.“