Последната тайна на Дома Господен

Старият Йерусалим, този главозамайващ лабиринт от улици и площади, гробници и свещени места, сергии за подправки и магазини за сувенири, нощем е смълчан и пуст като град на призраци. Забързаните тълпи, които денем задръстват улиците му — особено тези в мюсюлманския квартал, където човек не може да се размине от купувачи, продавачи на плодове и щъкащи насам-натам деца, — бързо се оттичат след залез-слънце и оставят само потискащата гледка на затворени с кепенци витрини, улици тъмни и отекващи, като каменни вени, от които е източена всичката кръв. Малцината минувачи изглеждат мрачни, озъртат се нервно, крачат по-бързо и по-целенасочено отколкото денем, сякаш уплашени от призрачната пустота на квартала и от отровнооранжевата светлина на уличните лампи.

Беше почти три сутринта, когато Барух Хар Цион и двамата му спътници минаха през Яфската порта и поеха през този сумрачен свят в най-безлюдния час на нощта, когато дори бездомните котки са се скрили и острият звън на всеки час на градските църкви ти се струва заглушен от всеобхватната тишина. Хар Цион — нисък набит мъж, висок почти толкова, колкото и широк, с посивяваща коса, брада и квадратна челюст — държеше в облечените си в ръкавици ръце автомат „Узи“ и кожен сак. Спътниците му също бяха въоръжени с узита, единият слаб и бял като мляко, ресни на талит катан висяха изпод якето му, а другият висок и загорял, с остригана почти до кожата коса и як врат с изпъкващи сухожилия. И тримата носеха на главите си черни ярмулки.

— Ами камерите? — попита бледият и кимна в посока на наблюдателните монитори, монтирани на равни интервали по улицата.

— Забрави ги — отвърна Хар Цион и пренебрежително махна с ръка със сковано движение, сякаш стигащият почти до брадата му пуловер му беше малък. — Имам приятели в контролния център „Давид“. Ще изтрият записа.

— Ама какво ще стане, ако…

— Забрави ги — повтори Хар Цион, този път по-рязко. — Погрижил съм се за всичко.

Той изгледа мъжа с присвити гранитносиви очи, сякаш каза: „Ако ще се страхуваш, не ми трябваш тук“, и отново погледна пред себе си.

Тримата закрачиха напред по стръмната улица „Давид“ в посока на еврейския квартал. Завиха вляво към сука, който се врязваше дълбоко в мюсюлманската част на града. От двете им страни се простираха покрити с кепенци витрини, сиви и еднакви, нашарени с арабски графити, разнообразявани тук и там с по някоя дума или фраза на английски: ФАТАХ, ХАМАС, ДА ГО ДУХАТ ЕВРЕИТЕ. Подминаха някакъв коптски5

свещеник, който бързаше за молитвата в Църквата на Божи гроб, както и двама пияни туристи, които се мъчеха да намерят пътя към пансиона си в лабиринта от тесни улици.

Камбана отброи часа, звукът й отекна глухо над покривите.

— Дано да ни видят — изръмжа мъжът с военната подстрижка и потупа узито си. — Това е нашият град. Да го духат арабите.

Хар Цион се усмихна, но не каза нищо, само им посочи да влязат в една тясна, обградена от високи стени алея. Минаха покрай двор, пълен с боклуци, покрай дървена врата, зад която се дочуваше телевизор, както и покрай портата на малка джамия, след което излязоха на безлюдната калдъръмена улица, перпендикулярна на тази, по която току-що бяха минали. Наляво улицата изчезваше от погледа под редицата ниски каменни арки, простиращи се чак до Западната стена; наляво завиваше нагоре в посока на Виа Долороса и Дамаската порта. На табелата отпред пишеше „УЛИЦА АЛ УАД“.

Хар Цион се огледа в двете посоки, клекна — все така сковано, сякаш нещо го ограничаваше, — отвори сака, извади два лоста, които подаде на спътниците си, и флакон с боя, който остави за себе си.

— Да почваме.

Заведе ги до една висока занемарена сграда — типична за стария град жилищна кооперация с фасада от дялан камък, дървена входна врата и зарешетени аркообразни прозорци със спуснати кепенци.

— Сигурен ли си, че е празна? — нервно попита бледият мъж.

Хар Цион отново го изгледа.

— Тук няма място за небиш, Шмули.

По-ниският мъж премигна и засрамено наведе глава.

— Да се залавяме за работа — подкани Хар Цион.

Той разклати флакона, тракането на топчетата вътре отекна по цялата улица, и започна да пръска, очертавайки седмораменен свещник на стената от двете страни на вратата. На места боята протече и в оскъдната светлина изглеждаше все едно огромен нокът се е впил в камъка и го е разкървавил. Двамата му спътници подпъхнаха лостовете между вратата и касата, образува се пролука от около пет сантиметра, с напън я разшириха допълнително и накрая ключалката поддаде с рязък звук. Мъжете огледаха пустата улица и пристъпиха в тъмната къща. Хар Цион довърши рисунката на втория светилник, взе кожения сак, влезе след тях и затвори вратата.

Бяха разбрали за къщата от един приятел в йерусалимската полиция. Стопаните й араби бяха заминали на умра и я бяха оставили празна — идеален обект за окупация. Хар Цион би предпочел някоя по-близо до Хълма на Храма, такава, която щеше да предизвика повече конфронтация, да засегне по-болезнено и по-обидно мюсюлманите, но за момента и тази вършеше работа.