Последната тайна на Дома Господен

Той бръкна в сака и извади масивен метален фенер, включи го и зашари наоколо с лъча. Намираха се в просторно, оскъдно мебелирано помещение, в чийто край имаше каменна стълба, а въздухът миришеше на полировка за мебели и цигарен дим. На някакъв плакат на стената над един диван имаше девет реда виещ се надпис на арабски, бял на зелен фон, стихове от Корана. Хар Цион задържа лъча на фенера върху плаката, след което пристъпи и го скъса.

— Ави, иди провери отзад. Аз ще се кача горе. Шмули, ти ела с мен.

Подаде втори фенер на ниско подстригания мъж и пое нагоре по стълбите със сака в ръка. Огледа стаите на втория етаж, а бледият му спътник го следваше по петите. На най-горния етаж отвори тежка метална врата и излезе на плоския покрив на сградата, където бяха опънати множество въжета за простиране, стърчаха телевизионни антени, сателитни чинии и соларни панели. Отпред се издигаха кубетата на Църквата на Божи гроб и внушителната камбанария на Църквата на Светия Спасител. Зад тях се простираше огромната площ на павирания Хълм на Храма, в чийто център грееше осветеният овален златен Купол на скалата.

— Защото ще се разпростреш надалеч наляво и надясно — измърмори Хар Цион — и потомците ти ще владеят народи и ще населят построени градове.

Колко често си беше представял този момент: през мрачните дни на гоненията в родната си Украйна; във военната болница, където изгарянията бяха толкова болезнени, та направо имаше чувството, че някой му изтръгва душата. През последните години бяха завзели земи навсякъде — в покрайнините на Назарет, до Хеброн, по брега на ивицата Газа — но това не означаваше нищо, щом Йерусалим не беше техен. Това, че земята Мория, където Авраам е щял да принесе в жертва единствения си син Исаак; където Яков беше сънувал стълбата към небето; където Соломон беше издигнал първия Свещен Храм… че най-вече това място трябваше да бъде в ръцете на мюсюлманите, му причиняваше направо физическа болка, като отворена рана.

А сега най-накрая щяха да си го възвърнат. Да си възстановят онова, което им се полагаше. Йерушалаим Златния, столицата на Ерец Израел Ха Шлема, родината на еврейския народ. Това беше всичко, което искаха. Да си имат родина. Но арабите и антисемитите им отричаха дори това право. Боклуци. Всичките. Хлебарки. Те трябваше да влязат в газовите камери.

Обърна се бавно, огледа обстановката, бръкна в сака и извади топ платно, от който висяха две въжета.

— Действай — каза и подаде платното на спътника си.

Мъжът отиде до ръба на покрива, коленичи и започна да връзва въжетата на два подаващи се от бетона железни кола. Хар Цион извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

— Вътре сме — съобщи, когато отсреща му вдигнаха. — Пращай насам и останалите.

Затвори и прибра телефона в джоба си. В това време спътникът му завърза въжетата и пусна платното от покрива на сградата. То се разгъна с глухо шумолене и синьо-белият флаг с огромната звезда на Давид в средата се спусна пред каменната фасада като водопад.

— Слава на Бога — усмихна се той.

— Алилуя — отвърна Хар Цион.

Бежански лагер Каландия между Йерусалим и Рамала

Лейла ал Мадани прокара пръсти през късо подстриганата си черна коса и погледна младежа срещу себе си, облечен в старателно изгладен панталон и тениска с Купола на скалата.

— Идеята да убиваш жени и деца не те тревожи, така ли?

Младежът устоя на погледа й.

— Израелците тревожат ли се, когато убиват нашите жени и деца? Деир Ясин? Сабра и Шатила? Рафах? Това е война, госпожице Мадани, а на война стават лоши неща.

— Значи, ако някой от хората на Ал Мулатам се свърже с теб…

— Ще го приема за голяма чест. Да стана шахид, да се принеса в жертва за народа си, за моя Бог. Ще се сметна за късметлия.

Беше хубавец, с големи кафяви очи и пръсти на пианист, дълги и деликатни. Интервюираше го за статия, посветена на иманярството — млади палестинци, които окупацията на палестинските територии беше принизила до крадци и препродавачи на древни артефакти, за да свързват двата края. Както винаги при този тип интервюта, разговорът се беше отклонил към една по-широка дискусия за израелското военно потисничество, а оттам и към темата за тероризма.

— Погледни ме — каза младежът и поклати глава. — Виж това.

Той описа кръг с ръка, посочвайки евтиния тристаен апартамент, дюшеците, които служеха и за легла, и малката газова печка в ъгъла.

— Със семейството ми имахме лозе до Витлеем, двеста дунум. След това дойдоха ционистите и ни прогониха, остана ни само това. Аз съм инженер по образование, но не мога да работя, защото израелците ми анулираха разрешителното и сега продавам крадени антики, за да има какво да ядем. Да не мислиш, че ми е приятно? Да не мислиш, че имам някаква надежда за бъдещето? Повярвай, ако ми се удаде възможност да се принеса в жертва, ще я оползотворя веднага. Колкото повече народ избия, толкова по-добре. Жени, деца, няма значение. Всички са виновни. Ненавиждам ги. Всичките.