Последната тайна на Дома Господен

Журналистиката й се удаваше толкова лесно, че беше наистина любопитно как не се беше оказала нито първия, нито втория й избор на кариера. Като тийнейджърка, преди да убият баща й, си представяше, че ще стане лекарка като него и ще работи в бежанските лагери в Газа и на Западния бряг. След това в университета „Беир Зеит“, където учеше съвременна арабска история, се беше заиграла с идеята да се впусне в политиката. В крайна сметка обаче реши, че журналистиката е най-добрата възможност да изпълни онова, което бе избрала за своя мисия в живота.

След като се дипломира, си намери работа в палестинския всекидневник „Ал Айям“, където тогавашният главен редактор, прегърбеният пушач Низар Сюлейман, я беше взел под крилото си и бе отнесъл доста ругатни и неприязън, тъй като историята на семейството й беше добре известна. Първата й статия, посветена на палестинските индоктринационни лагери, където шестгодишни деца изучаваха антиизраелски песни и технологията на коктейлите „Молотов“ (много вазелин по ръба на бутилката, това беше ключът, за да полепне горящият бензин по жертвата), беше претърпяла шестнайсет редакции, преди Сюлейман неохотно да се съгласи да я публикува. Толкова се беше отчаяла, че още в същия момент беше поискала да напусне. Но той беше отказал дай подпише заповедта — „Ако се откажеш сега, ще те изхвърля като мръсно коте!“ — а втората й статия за прогонването от израелците на коренните бедуински племена в пустинята Негев мина само през пет редакции. Третата, за палестинците, които, притиснати от безработица, строяха къщи за еврейски заселници, бе препечатана в три други вестника и й спечели първата журналистическа награда.

Оттогава нататък славата й неизменно растеше. Смесеният й произход — от майка англичанка и баща палестинец, дълбокото познаване на палестинския свят, а и съвършеното владеене на арабски, иврит, английски и френски, й дадоха летящ старт в много други издания и тя получи покани за работа и от „Гардиън“, и от „Ню Йорк Таймс“ (отхвърли и двете). Продължи да работи в „Ал Айям“ още четири години, след което премина на свободна практика и започна да пише за всичко — от използването на мъчения от страна на израелските служби за сигурност до проектите за отглеждане на спанак в Долна Галилея, и си спечели репутация на убедена журналистка с мисия и на яростна и ограничена антисемитка — в зависимост от гледната точка.

Пристрастието беше основният аргумент на критиците й: че винаги представя само едната гледна точка; че дава гласност на страдащите палестинци, но не и на израелските мирни граждани; че описва ужасите на бежанските лагери, но не и невинните жертви на колите бомби и атентаторите самоубийци. Обвиненията не бяха съвсем справедливи. През всички тези години беше писала и за израелските мирни жертви, както и за жестоката корупция и потъпкването на човешките права от страна на Палестинската автономия. Истината обаче беше, че този конфликт не можеше да се обсъжда неутрално. Колкото и да се опитваше човек да намери баланс, в крайна сметка не можеше да не заеме страна. И освен това миналото не й позволяваше и капка съчувствие към израелците.

Написа около хиляда думи от статията за колаборационистите, изпрати на имейла на „Ал Ахрам“ в Кайро статията за недохранването и изключи компютъра си. През последните дни не беше спала като хората и клепачите й тежаха. Но годините журналистически разследвания с непредвидимите си часове и притискащите крайни срокове я бяха привикнали към умората и освен това й се щеше да слезе в стария град и да провери каква е тази окупация. Затова се облече набързо, изяде една ябълка, взе бележника и фотоапарата си, прекоси апартамента и отвори входната врата. Фатхи тъкмо се качваше към нея, дишащ тежко, стиснал в едната си ръка бастуна, а в другата пощенски плик.

— Дойде за теб тази сутрин. Забравих да ти кажа. Извинявай.

Той й подаде плика. Нямаше нито марки, нито адрес, само името й, изписано с кървавочервено мастило, с решителни и стегнати букви, като войници, очакващи заповеди.

— Кой го достави? — попита тя.

— Някакво хлапе — отвърна старецът, обърна се и пое обратно надолу. — Не го познавам. Просто дойде, попита тук ли живееш, подаде ми го и избяга.

— Палестинче ли?

— Естествено, че палестинче. В тая част на града не се мяркат много еврейчета.

Той махна с ръка, за да подчертае абсурдността на въпроса и изчезна на долния етаж.

Лейла повъртя плика в ръце, огледа го, опипа го за взривно устройство или друго опасно съдържание. Прецени, че е безопасен, върна се в апартамента си, остави го на бюрото, отвори го внимателно и извади два закрепени заедно листа хартия, горният изписан със същия готически шрифт, както и плика, а долният — ксерокопие формат А4 на нещо, което приличаше на някакъв документ. Огледа набързо документа и се зае с придружаващото, написано на английски писмо.