Приятна вечер

— За бога, Хари, какво друго имат да губят? — той довърши питието, погледна часовника си, видя, че минава осем и се сети, че трябва да купи нещо за вечеря. — Направи ми една услуга, Хари. Керъл изгорила пая, който ни беше за вечеря. Ще ми предложиш ли една от твоите пици?

— И дума да не става. За тебе, Том, ще приготвя истинска вечеря. Какво ще кажеш за пиле в сос с гъби и бяло вино? Жена ти ще трябва само да го сложи във фурната за двайсет минути.

Очите на Лепски светнаха.

— Звучи страхотно.

— Добре, налей си още едно питие. Аз ще наредя на Чарли.

Хари се отдалечи с бързи стъпки, Лепски посегна към бутилката „Къти Сарк“. Имаше моменти, когато си заслужаваше човек да работи в полицията, помисли си той. Една хладна ръка го хвана за китката.

— Позволете на мен, господин Лепски.

Лепски вдигна очи и пред него се изпречиха малки гърди с коралово розови зърна. Едно момиче по монокини, с черни обувки на висок ток стоеше пред него и му се усмихваше.

— Аз съм Мариан — каза момичето и дългите й мигли затрепкаха. — Чухте ли за Лу-Лу? Ужасно, нали?

Лепски отвори и затвори уста, но от нея не излезе нито дума. Очите му бяха пълни с великолепното телце пред него.

Усмихната, Мариан му наля питие, добави лед и пъхна чашата в ръката му.

— Господин Лепски — тя седна на високото столче до него. — Аз мисля, пък и повечето момичета са на същото мнение, че вие сте най-красивият полицай в града. Знаете ли това?

Лепски цъфна. Полицейската работа ли! Кой не би искал да бъде полицай?

* * *

От другата страна на тясната уличка, срещу клуб „Монокини“, се издигаше висок блок с едностайни и двустайни жилища, в които живееха най-вече работници.

Ейб Леви мразеше петъците. Събирането на данъците направо го убиваше. Все някой намираше сърцераздирателни причини да не плаща и той трябваше да се държи грубо, което беше против природата му. От синдиката, собственик на блока, му бяха казали, че никой не може да живее в него на вересия. Ако смотаняците не могат да намерят пари, да се махат. На Ейб никак не му бе лесно да съобщава тази новина. Той искаше да е в добри отношения с наемателите, но ако ги заплашваше, това ставаше невъзможно.

— Виж какво — казваше той, — аз не съм виновен. Или плащай, или напускай. Това го казва шефът. Аз нямам нищо общо.

Беше му нужно доста време, за да измъкне наема от толкова много наематели, така че когато отиде в последния апартамент и след тежка борба изтръгна наема, вече минаваше осем часа вечерта. Бързаше да се върне в своя двустаен апартамент на партера и да вечеря.

Ейб Леви беше набит евреин, с гъста сива четина вместо коса и с буйна брада. Бе живял тежко. Като млад помагаше на баща си да продава плодове с количка. По-късно се ожени за едно момиче, заробено в шивашка фабрика. Когато родителите му починаха, той се отказа от разносната търговия. Един приятел му намери тази работа, да събира наемите. Много по-лесно, отколкото да кръстосва улиците и да бута тежката количка. Преди две години умря жена му. Нямаха деца. Ейб прекарваше вечерите в самота, гледаше телевизия, а веднъж в седмицата ходеше в еврейския клуб, където бе винаги добре дошъл.

Като се качи в асансьора, той с тъга помисли за жена си, Хана. Тя винаги му приготвяше топла храна. Тази вечер щеше да хапне малко солена риба, но поне имаше интересен сериал по телевизията.

Като влачеше тежката чанта, сега натъпкана с банкноти и монети, Леви излезе от асансьора и се запъти по дългия, тъмен коридор към апартамента си. Две от лампите в коридора не светеха. Трябваше да ги оправи, преди да седне да яде, помисли си уморено. Поддръжката на този висок блок бе негово задължение.

Стигна до вратата на своя апартамент, затършува за ключа, отключи и влезе в дневната. Ръката му заопипва стената и завъртя ключа за лампата, но стаята остана тъмна. Изстена наум. Някой от проклетите бушони беше изгорял! Щеше да му се наложи да слиза в мазето. Ейб бе предпазлив човек, винаги подготвен за непредвидени обстоятелства. На малка масичка в дневната имаше мощен прожектор. Тъкмо се опитваше да го напипа в мрака, когато някой му нанесе силен удар между плешките и той загуби равновесие. Краката му се блъснаха в стола, от който гледаше телевизия и той се просна на пода, но пак продължи да стиска чантата с наемите.

Задъхан, с туптящо сърце, Педро Сертес го беше причакал в тъмното. Преди това свали една лампа в коридора, нави около крушката малко алуминиево фолио, след това отново я зави на мястото й и така изгори бушона в апартамента на Ейб и в коридора.

Чувстваше се напълно уверен в това, което правеше, Фуентес му беше казал, че евреинът е съвсем безгръбначен и ще припадне още при вида на пистолета. Донесе със себе си не само пистолета, който Фуентес му даде, но и електрически фенер.

— Не мърдай! — излая той и щракна електрическия фенер, като се погрижи да освети и пистолета му, както и Ейб, който се опитваше да се изправи. — Хвърли ми тази чанта!

Ейб беше събирал наема. Досега не го бяха нападали. Един полицай го бе предупреждавал: