Приятна вечер

— Няма никакъв риск. — Фуентес се наведе напред и потупа Педро по ръката. — Влизаш, размахваш пистолета, Леви припада, ти прибираш парите и двамата сме щастливи.

— За тая работа искам две хиляди — рече Педро твърдо.

Фуентес направи гримаса.

— Тъй като сме приятели, предлагам ти шанса да спечелиш малко пари. Мога да хвана всеки да свърши тая работа. Много е лесно. Не. За две хиляди въобще няма к’во да говорим.

— Хиляда и петстотин или си търси някой друг — Фуентес се поколеба, после пак пусна една змийска усмивка.

— Съгласен — той се наведе напред. — Да поговорим по-подробно.

Когато Анита изкачи петте етажа до стаята, в която живееха, и влезе, завари Педро да лежи на леглото с провиснала между устните цигара и доволна усмивка на лицето.

Анита бе свободна до осем вечерта, когато трябваше да се върне в хотела, за да почисти още веднъж апартамента на последния етаж. Беше пет следобед и тя вече се чувстваше уморена и депресирана, но като видя колко е спокоен Педро, очите й светнаха.

— Намерил си работа! — възкликна тя. — Изписано е на лицето ти!

— В събота се връщаме в Хавана — каза Педро. — Ще имам пари за самолет и достатъчно, за да мога да помогна на татко.

Анита го погледна.

— Не може да бъде!

— Може. — Той пъхна ръка под възглавницата и извади револвера 38-ми калибър, който Фуентес му бе дал. — С туй нещо всичко може.

Анита седна рязко, имаше чувството, че ще припадне. От известно време подозираше, че Педро ще бъде принуден да направи някоя отчаяна стъпка.

— Скъпи, моля те! Недей!

Педро бутна пистолета под възглавницата.

— Стига толкоз. — Слабото му лице изглеждаше озлобено. — Трябват ми пари, за да се върна у дома. Ние с Фуентес обсъдихме тая работа. Няма никакъв риск. В събота заминавам. Ти ако искаш да останеш — оставай. Заминавам си вкъщи с хиляда и петстотин долара. Туй е последната ми дума.

— Винаги има риск — каза Анита с треперещ глас.

— Тоя път няма. В събота тръгваме. Дай ми сега нещо за ядене.

Анита се беше сприятелила с третия готвач на хотела. Позволяваше му от време на време да пусне по една ръка под полата й и да я опипа нежно, а в замяна й даваше остатъци от храната — късчета от хубава пържола, от пиле, а понякога дори по някое парче плодова торта. Докато седеше и гледаше Педро, тя внимателно придържаше найлоновата торбичка, която готвачът й беше дал, а Педро не откъсваше поглед от торбичката. Не беше ял цял ден.

— Сериозно ли говориш, че смяташ да откраднеш, скъпи? — попита тя.

— Нали чу к’во казах. Дай ми сега нещо да ям.

Тя се изправи бавно и с несигурна крачка се потътри към кухнята.

* * *

Детектив първа степен Том Лепски обичаше петъците. Ако не се случеше нещо извънредно, а в Парадайз Сити това ставаше много рядко, можеше да си тръгне и да се прибере рано у дома. Е, вярно, вкъщи го чакаше Керъл, жена му, която му натякваше за домакинските му задължения и че трябва да окоси ливадата, но поне беше далече от кабинета на детективите и дори домакинската работа бе приятна в сравнение с това да седиш и да чакаш някое престъпление.

Погледна часовника си. Още десет минути и си тръгва. Керъл му бе казала, че за вечеря ще има пай с шунка и пилешко. Лепски обичаше да си похапва, а пай с шунка и пилешко бе любимото му ядене.

Макс Джакъби, детектив втора степен, тъкмо довършваше един доклад за открадната кола. Двамата с Лепски работеха добре заедно.

— Пай с шунка и пилешко! — възкликна Лепски. — Боже, толкова го обичам!

Джакъби престана да трака на пишещата машина.

— Има моменти, когато искрено ти завиждам, Том — каза той. — Да си женен за такова страхотно момиче като Керъл! Щом ми свърши дежурството, ще ида до Фънг-Ю, да си взема нещо за вечеря вкъщи… уф!

Лепски го погледна самодоволно.

— Време ти е да се ожениш, Макс. Аз не мога да ги ям тези боклуци. Керъл ще вдигне страхотна олелия, ако разбере, че ям такива работи.

— Сигурно — Джакъби въздъхна и продължи да пише.

Телефонът на бюрото на Лепски иззвъня. Той сграбчи слушалката и изрева:

— Детектив Лепски. Какво желаете?

— Лепски! Трябва ли да се държиш просташки и да ревеш по този начин?

Лепски изстена, като разпозна гласа на жена си.

— О, ти ли си скъпа? — Той веднага сниши тон.

— Да, аз съм. Том, ти наистина трябва да се държиш по-възпитано по телефона.

— Добре — Лепски разхлаби вратовръзката си. — Връщам се след петнайсет минути. Как е паят?

— Затова ти се обаждам. Мейвис беше тук. Разправяше ми за мъжа си. Наистина, Том, да знаеш само как се държи този човек! Дума не можах да обеля. Просто седях и слушах.

Лепски се размърда неспокойно на стола си.

— Добре, като се прибера вкъщи ще ми разкажеш по-подробно. Как изглежда паят?

Последва пауза, после Керъл каза:

— Случи се една малка неприятност. Докато Мейвис ми разказваше за Джо, аз просто забравих за пая във фурната. Как само се държи този човек с нея! Няма да повярваш! Онемях.

Лепски започна да барабани с пръсти по бюрото.

— Забравила си проклетия пай във фурната?

— Не говори така, Лепски. Вулгарно е.

Лепски счупи на две молива, който държеше. Джакъби престана да пише, облегна се назад и се заслуша в разговора им.