Приятна вечер

— Казаха ми, че сте добър стрелец. Колко добър стрелец сте?

— Хайде да престанем да дрънкаме глупости, а? — рече Майк. — Кажете на човека в другата стая да излезе оттам. И да говорим делово.

Маги се появи от спалнята, спря се да огледа Майк и плясна с ръце.

— Боже, какво страхотно мъжище! — възкликна тя.

Брейди се засмя като видя, че Майк се е вторачил в Маги.

— Хайде всички да пийнем по нещо — предложи той, стана от инвалидната количка и се приближи до бутилките, наредени на масата. — Това е Маги. Тя работи с нас. Ти какво ще пиеш Майк?

Удивен от внезапната пъргавина на стария инвалид и от вида на Маги, която бе в най-секси форма, Майк само зяпна. Сетне бързо се овладя и се изправи.

— Скоч? — попита Брейди.

— Каква е цялата работа, по дяволите? — ядоса се Майк.

— Изпий един скоч, Майк — каза Брейди и наля една голяма доза. — Маги, по-добре е ти да се въздържиш. Зная, че скочът ти пречи да се концентрираш. Дай питието на Майк, докато аз налея на себе си.

Маги взе чашата и се приближи до Майк.

— Заповядай, мъжище — каза тя.

Той пое чашата и си помисли, че никога не е виждал толкова секси жена. Почувства се леко замаян, но забеляза, че Брейди му направи знак да седне и се разположи на един стол.

— Добре, Майк, извинявай, че така те изпробвах, но трябваше да съм сигурен, че ставаш за работата, за която са те наели — Брейди седна в инвалидната количка. — Доволен съм. — Той погледна към Маги. — А ти?

Маги въздъхна.

— О, да. Той целият е само страхотни мускули!

Брейди въздъхна.

— Ще трябва да свикнете с Маги. На мен самият доста време ми бе нужно, за да свикна.

Майк се съвзе от шока, предизвикан от този осемдесетгодишен старец с поведение на трийсетгодишен мъж и от присъствието на Маги.

— Господин Ванс, — отсече той по военному — попитах ви в какво се състои работата.

Маги тихо изохка.

— Не е ли прекрасен този глас? — измърка тя и затрепка с мигли.

— Маги, няма ли да млъкнеш най-сетне? — сряза я Брейди и като се обърна към Майк, продължи: — Ето какво. Аз играя ролята на инвалид, Маги е моята медсестра, а ти си ми шофьор. — Той замълча, след това попита: — Имаш ли униформа?

— Имам.

— Добре.

— Ето в какво се състои задачата.

Следващите двайсет минути Брейди обясняваше подробности по обира.

— Твоята задача е да неутрализираш охраната, ако се покаже. Ще използваш пистолет със стрелички — завърши Брейди и даде знак на Маги, която отиде в спалнята и се върна с пистолета. — Не бива да има никакъв фал. — Продължи Брейди, докато Майк разглеждаше пистолета. — Не е смъртоносно, никой няма да умре. Цялата работа е стреличката да попадне във врата на пазача. Това е твоята задача. После ще ми помогнеш да вземем и изнесем касетките от сейфа и затова ще получиш петдесет хиляди долара.

Майк кимна.

— Ясно. Попитахте ме дали съм добър стрелец — каза той. — Съвсем резонен въпрос, щом става дума за петдесет хиляди долара. — Той огледа стаята. — Тази картина на стената. — Посочи една репродукция на импресионист в пастелни тонове. Картината висеше на шест-седем метра от мястото, където седеше. — Момчето отляво — дясното му око… виждате ли го?

И Брейди, и Маги се обърнаха и се вторачиха в картината. Чак сега я бяха забелязали.

Майк вдигна пистолета. Движението бе бързо и уверено. Нещо изплющя в момента, в който той натисна спусъка.

— Сега вижте — каза той.

Брейди стана от инвалидната количка, прекоси стаята и се загледа в картината. В дясното око на момчето бе забодена стреличката с приспивателно.

* * *

Беше 11.40. Сервитьорите в хотел „Спениш Бей“ циркулираха около огромния басейн, натоварени с подноси с разнообразни коктейли и реагираха бързо на щракащите пръсти на богаташите, които се излежаваха в шезлонги. Сервитьорите бяха следвани от добре обучени момчета с подноси с вкусни коктейлни хапки.

Уилбър Уорънтън бе завършил сутрешното си плуване. Излегната до него по бански, жена му Мария четеше роман. Плуването сутрин не беше за нея. Гримът и прическата й бяха толкова сложни, че тя плуваше само вечер, когато можеше да прекара час или дори повече в реставриране на пораженията, нанесени от водата, преди да иде на вечеря.

Уилбър беше допил вече своето второ сухо мартини. Чувстваше се спокоен и отпуснат. Досега меденият месец протичаше чудесно. Хотелът се оказа такъв, какъвто го описваха в рекламите. Обслужването е безупречно и кухнята не отстъпва на кухнята на никой от изисканите парижки ресторанти. Единственото малко облаче на иначе слънчевия хоризонт бяха непрекъснатите оплаквания на Мария. Крайно разглезена, тя беше от жените, които винаги намират някакъв недостатък, независимо какъв разкош им се предлага. В момента недоволстваше, че в хотела има толкова много стари хора.

Уилбър подчерта, че хотел „Спениш Бей“ е най-скъпият и най-добрият хотел в света. Само много богатите могат да си позволят да отсядат тук. А като правило, те са на преклонна възраст.

— Имаме късмет, че баща ми плаща престоя ни, Мария — каза той. — В противен случай нямаше да сме тук.

Мария сбърчи нос.

— Все едно, че живеем в гробище.