Приятна вечер

— Винаги можем да се махнем оттук. Искаш ли да го направим? Да идем в „Ривидж“, там има само млади хора.

— „Ривидж“? Да не си луд? В този коптор!

Уилбър погледна часовника си и се изправи.

— Ще ида да се обадя на татко.

Мария се намръщи.

— О, боже! Пак ли? Трябва ли всеки ден да му телефонираш?

— Обича да си побъбрим — каза Уилбър. — Няма да се бавя.

Той се отдалечи, а Мария сви рамене и продължи да чете романа си.

Уилбър също обичаше да поприказва с баща си и знаеше, че старецът очаква с нетърпение тези моменти, за да разкаже на сина си какво е станало през деня. Уилбър не забравяше, че баща му е самотен и чака завръщането им в Далас, както и да го дарят с внучета. Доста притеснен от това, Уилбър съобщи на Мария, че баща му им е купил луксозна къща, изцяло обзаведена, с прислуга, две коли, плувен басейн и малък парк. Всъщност с всичко, което може да се купи с пари.

— А кой е казал, че искам да живея в дупка като Далас? — попита тя ядосано. — След медения месец искам да идем в Париж или Венеция.

— Аз ще работя в Далас, Мария — напомни й Уилбър търпеливо. — Ще ти хареса. Видях къщата. Наистина е прекрасна! По-късно ще идем и в Париж.

Тя го бе погледнала с упорития си поглед и нищо не бе казала. Уилбър взе асансьора до последния етаж, влезе в дневната и поръча разговор с Далас. След няколко минути вече разговаряше с баща си.

— Здрасти, синко! — забоботи басовия глас на Сайлъс Уорънтън. — Как е?

— Добре е, татко, а ти как си?

— Много работа. Дау Джоунс взе, че се покачи. Току-що продадох пакет акции — добра печалба ми донесоха. Ще обядвам с няколко араби, големи клечки в техния регион, ама за мен са дребна риба. Опитват се да ме накарат да сключим една сделка. Ако стане според моите условия, може да паднат доста парици.

— Браво, татко!

— Твоят старец си знае работата. — Пауза и след това: — Как е жена ти? — Сайлъс рядко наричаше Мария с името й.

— Добре, татко.

— Бременна ли е вече?

Уилбър се насили да се засмее.

— Дай ни време, татко. Мария иска да види свят, преди да раждаме деца.

Чу как баща му изсумтя неодобрително.

— Не отлагай прекалено, синко. Остарявам вече. Кога се връщате вкъщи?

— О, след седмица-две.

— Приготвил съм ти много интересни неща тук. Искам да поемеш малко от тежестта на работата, сине. Каза ли на жена си за къщата? Ходих да я погледна. Много е шик.

— Разбира се, че и казах, татко. — Уилбър се опита в гласа му да прозвучи ентусиазъм. — Много е доволна.

Пак изсумтяване.

— Че как иначе? Струва три милиона. — Пауза, след това: — Е, забавлявай се добре, синко. След малко имам заседание на управителния съвет. Скоро и ти ще си в този съвет. Довиждане, сине, и умната, — и Сайлъс затвори телефона.

Анита Сертес тъкмо привършваше със спалнята на Мария, когато Уилбър влезе, за да се обади по телефона. Тя бързо се скри зад вратата и чу разговора. Едната страна на разговора не й даде много информация, освен че естествената топлина в гласа на Уилбър потвърди това, което тя вече беше чула от клюките в хотела: страшно богатият Сайлъс Уорънтън и синът му са силно привързани един към друг. Един от сервитьорите, кубинец, й беше казал, че както дочул, старецът жадувал за внучета.

— Тая богата кучка няма да свърши нищо. Чух ги да се карат в спалнята. Такава егоистка е, че дори не иска да има деца. Синът ще поеме нефтената империя. Ще наследи милиарди, когато старецът хвърли топа — беше й казал той.

Анита не спа. Прекара часове в душната кабина на рибарската шхуна на Мануел Торес в непрекъснат разговор.

Отначало помоли Фуентес да помогне на Педро. Той вдигна рамене.

— Какво мога да направя аз? Ченгетата ме търсят! — развика се той с пронизителен глас. — Ако можех да намеря пари, щях да замина за Хавана, но сега съм вързан.

— Тук ще си в безопасност — увери го Мануел. — Не съм от хората, които изоставят приятелите си.

— Моят съпруг не ти ли е приятел? — попита Анита.

— Негов приятел е — рече Мануел. — Не мой.

Фуентес отчаяно заразмахва ръце.

— Нищо не мога да направя! Не разбираш ли? Ченгетата го пипнаха! Ранен е. Какво мога да направя?

Наведена напред, с горящи очи, Анита заговори.

Двамата мъже я изслушаха, после Фуентес рязко скочи.

— Това са шантави приказки — избухна той. — Ти не си на себе си! Махай се от тука! Да не си посмяла да дойдеш повече! Ти си луда!

Мануел сложи ръка на рамото на Фуентес, за да го удържи.

— Виждам една възможност — каза той. — Нека поразмислим малко над тази идея. Успокой се.

— Това са шантави приказки!

— Нищо, което е свързано с пет милиона долара не може да бъде шантави приказки. Успокой се.

Анита наблюдаваше двамата мъже. Беше очаквала да се противопоставят, Фуентес е глупав, но й стана ясно, че Мануел е почнал да налапва въдицата, която тя поклащаше пред него. Внимателно го огледа: едър, силен, с буйна черна брада, съвсем оголяла глава и жестоки очички. Само ако можеше да го убеди, тя бе сигурна, че той ще изпълни плана й отлично.

Мануел я погледна.

— Нека сега да се разберем — каза той. — Твоята идея е да завземем президентския апартамент и да задържим Уорънтън и жена му като заложници?