Приятна вечер

— Искаш да кажеш, че крадеш от богатите и даваш на бедните? Като Робин Худ? Гледах Ерол Флин в ролята на Робин Худ. Изглеждаше доста тъп.

Брейди въздъхна.

— Остави го Флин. Аз крада от богатите и каквото взема, слагам го в джоба си.

Маги помисли по въпроса, после кимна.

— Винаги съм смятала, че Робин Худ има нужда от доктор. Сега ме чуй добре, скъпи: имало е случаи, когато съм спала с някой богаташ, щом той задреме да взема хилядарка или повече от портфейла му. Значи и аз крада, нали така?

Брейди въздъхна облекчено. Беше прескочил най-голямото препятствие и сега трябваше просто да обясни на Маги какво се иска от нея.

Разкри й плана на Хедън за обира в хотел „Спениш Бей“. Маги го слушаше внимателно и съсредоточеният израз, с който следеше думите му, удовлетвори Брейди, че тя внимателно попива всичко, което й кажеше.

— От тази работа има два милиона за нас, бебчо — завърши той. — Като пипнем парите, ще се оженим.

Маги въздъхна.

— Така каза и миналия път, но никакви пари не взехме и не се оженихме. От цялата работа аз получих само едно пътуване до Швейцария и диамантен часовник. — Тя нежно го целуна. — Не че се оплаквам. В Швейцария беше прекрасно, а и много си харесвам часовника.

— Онзи път работата не стана — каза Брейди. — Този път ще стане.

— И какво трябва да правя?

— Аз отивам в хотела като старец в инвалидна количка. Ти ще бъдеш моята медицинска сестра и компаньонка. Ще си направо неотразима в бялата престилка.

Лицето на Маги светна.

— О, да! Винаги съм мечтала да бъда медсестра! Честна дума, мили! Много обичам да съм в помощ на богати старци. Наистина! Съвсем честно ти казвам!

Брейди с мъка сдържа раздразнението си. Имаше моменти, когато Маги му се струваше истинска напаст.

— Твоята задача ще бъде да разбереш къде се намира сейфът. Ще се поразговориш с тоя-оня от обслужващия персонал и ще бутнеш на хотелските ченгета.

Маги плясна с ръце.

— Никакъв проблем.

Като я погледна, Брейди реши, че това наистина няма да бъде никакъв проблем за нея. Маги бе в състояние да бутне на Джордж Вашингтон и тъй да го вдигне от гроба.

— Е, бебчо, ще стане ли работата?

— Само се опитай да ме спреш! — извика Маги и се хвърли в обятията му.

* * *

След като прекара двайсет години в разни затвори из цяла Америка, Арт Баниън стигна до заключението, че не си заслужава да се извършват престъпления.

Поради връзките си с най-големите престъпници, с които се бе запознавал и сприятелявал по време на многобройните си престои в затвора, той намери ново поприще, с което да подпомага другите и да носи печалби за себе си.

С помощта на жена си той откри единствената агенция за разпределяне на ролите в подземния свят. В крайна сметка, защитаваше се той, и в Холивуд имат агенции за разпределяне на роли, и от там препоръчват на филмовите магнати звезди и второстепенни актьори, защо да няма агенция, която да препоръча подходящ мъж или жена за внимателно планирано престъпление? За последните пет години той изгради своята агенция, като първо включи имената на тези, с които бе лежал в затвора и които сега вече бяха на свобода, след това събра имената на онези, които му бяха препоръчани като обещаващото младо поколение в криминалния свят. Целият този бизнес се ръководеше по телефона. Той си седеше в един малък офис недалече от Бродуей от девет до шест, пушеше, четеше криминалета и чакаше да му се обадят. Жена му, Бет, седеше в един още по-малък офис и плетеше пуловери, които Арт въобще не искаше, но тя непрекъснато му ги натрапваше. Когато им се обадеха, Бет просто прехвърляше с опитни пръсти картотеката и занасяше в офиса на Арт картоните с имената и адресите на мъжете или жените, които отговаряха на нуждите на клиента.

Арт получаваше десет процента от възнаграждението, което даваха за съответната услуга. Тази уговорка задоволяваше и клиентите, и Арт, така че с течение на годините Арт натрупа доста парици, все в брой и не попадна в лапите на данъчните чиновници. Дейността му оставаше скрита зад вратата с табелка: Международно обединение на кръжоците за тълкуване на Библията. Не му пречеха нито посетители, нито полиция.

Тази сутрин Арт Баниън, слаб, плешив, с черти, на които всеки лешояд би завидял, се люлееше на стола пред бюрото си, с крака на самото бюро и размишляваше върху миналото. От време на време, когато му омръзваше да чете криминалета и телефонът задълго замълчаваше, той се размисляше за грешките си, за живота в различните затвори, мислеше дори за майка си и баща си.