Приятна вечер

— Няма полицейско досие, господин Хедън. В момента е инструктор в армията. Изглежда добре, говори добре и е много точен стрелец. — Толкова му се искаше да получи работата за брат си, че продължи: — Гарантирам за него, господин Хедън. — Веднага съжали. Откъде можеше да знае, че Майк ще отговори на изискванията на Хедън? Хедън беше безмилостен. До този момент Арт безупречно задоволяваше исканията му, но бе сигурен, че само една погрешна стъпка, и Хедън няма да работи повече с него. Поръчките на Хедън бяха основна част от дейността на агенцията. Ако Хедън го изоставеше, същото щяха да направят и останалите му клиенти. Обля го студена пот, но казаното — казано, връщане назад нямаше.

Хедън отговори:

— За мен е все едно. Стига ми това, че ти гарантираш за брат си. Добре, кажи му в неделя, двайсет и трети, в десет часа да се обади на Корнелиус Ванс в хотел „Сийвю“ в Маями.

— А оръжието?

— Ванс ще му го даде, а освен това, Баниън, няма да има никакво насилие. Никой няма да бъде убит, но стрелецът трябва да бъде много точен.

— Кога ще стане плащането, господин Хедън?

— Когато задачата бъде изпълнена. Ще отнеме около два месеца. Това ще е голяма работа, Баниън. Само да се обърка нещо, и се прощаваш с бизнеса — Хедън затвори телефона.

Бет нахлу в офиса като фурия.

— Всичко чух — лицето й беше червено като домат. — Ти да не си полудял? Този тъп военен? В картотеката имаме десетки отлични стрелци. Защо се спря на този… тъп аматьор?

Арт я изгледа ядосано.

— Той ми е брат. Има нужда от помощ. Махай ми се от главата!

Когато Бет си отиде с мърморене, Арт набра телефона на хотел „Мирадор“ и поиска да го свържат с господин Майк Баниън. Мислеше, че брат му сигурно е излязъл в тази слънчева утрин, но от другата страна на жицата незабавно се чу гласът на Майк.

Арт си помисли: Бедният човек, седял е през цялото време в своята мрачна хотелска стаичка и е чакал да му се обадя. Е, поне имам добри новини.

Когато Арт му съобщи новината, Майк изрече със задавен глас:

— Знаех, че мога да разчитам на теб. Бъди сигурен, че няма да те изложа. Веднага започвам да работя по въпроса, но ще ми трябват пари.

— Няма проблеми, Майк, ще ти изпратя в хотела три хиляди в брой. Не се стискай, когато купуваш шофьорската униформа. Трябва да бъде съвсем убедителна. Клиентът ми е важна клечка.

Последва дълга пауза, после Майк попита:

— И никой няма да бъде убит?

— Човекът твърди, че ще бъде така.

— Добре, Арт. Още веднъж ти благодаря. Можеш да разчиташ на мен — и Майк затвори телефона.

Арт се облегна назад и се замисли дали да смята себе си за светец или за смотаняк.

Втора глава

Анита Сертес влезе във втората баня на президентския апартамент на последния етаж в хотел „Спениш Бей“, като вътрешно се беше подготвила за гледката, която я очакваше.

Президентският апартамент, най-луксозният и най-скъпият апартамент в хотел „Спениш Бей“, бе нает от Уилбър Уорънтън, петролен милиардер от Тексас. Току-що оженен за Мария Гомей, южноамериканка, чийто баща притежаваше сребърни мини, беше решил, че Парадайз Сити е най-подходящото място за меден месец. Мария, Вечно недоволна от всичко, този път се съгласи.

На двайсет и девет години Уилбър Все още не бе заел мястото си в нефтената компания, управлявана от баща му. Завърши образованието си в Харвард, където получи магистърска степен по икономика, прекара една година в армията като майор, обиколи света с една от яхтите на баща си, запозна се с Мария, Влюби се в нея и после се ожениха. Когато свършеше меденият им месец, той щеше да стане един от Вицепрезидентите в необхватното царство на баща си.

Баща му, Сайлъс Уорънтън, властен и саможив нефтен магнат, не обичаше никого, освен сина си. Жената на Сайлъс беше починала няколко години след раждането на Уилбър, и Сайлъс, безкрайно влюбен в жена си, прехвърли цялата си любов върху своя син. Когато Уилбър съобщи на баща си, че иска да се жени и го запозна с Мария, Сайлъс я огледа замислено. Мургавото й лице, стройното й, чувствено тяло, големите й, съблазняващи очи и очертаните й устни не му оставяха и сянка на съмнение що за птица е, но той знаеше за баща й и неговите милиарди, така че вътре в себе си се примири. Щом синът му искаше да се жени, нямаше да възразява. В крайна сметка, си заслужаваше човек да спи с нея, а пък и един развод не беше проблем. Така че й се усмихна накриво, потупа я по рамото и каза:

— Искам внучета, скъпа. Не ме разочаровайте.

Мария реши, че той е най-ужасният, най-вулгарният старец на света. Дори когато Уилбър й намекна, че също иска деца, тя го погледна хладно.

— По-късно. Нека сме щастливи и свободни, докато сме млади. Децата създават само проблеми.

Анита Сертес бе една от многобройните камериерки, които работеха в хотел „Спениш Бей“. Беше кубинка, на двайсет и три, ниска и набита, с мургаво лице и гарвановочерна коса. Работеше в хотела от дванайсет месеца. Работата й се състоеше в това да измива баните, да сменя ежедневно спалното бельо, да бърше праха и да чисти.