Принц с часовников механизъм

Вместо отговор Теса докосна с върха на пръстите си нефритения медальон, който Джем й бе дал.

— Даде ми това — каза тя. Гласът й бе съвсем тих. — Било е сватбеният подарък на майка му.

Уил впери поглед в него, в китайските йероглифи върху него, сякаш около шията й се бе увила змия.

— Не ми е споменавал нищо. Не ми е казвал и дума за теб. Не и за това — той отметна косата от лицето си; бе го виждала да прави този жест хиляди пъти, но този път ръката му видимо трепереше. — Обичаш ли го?

— Да, обичам го — каза тя и видя как Уил трепна. — А ти не го ли обичаш?

— Но той ще разбере — каза той, зашеметен. — Ако му обясним всичко. Ако му кажем. той би разбрал.

Теса си представи за момент как сваля медальона, как върви по коридора и чука на вратата на стаята на Джем. Как му връща медальона и му казва, че е направила грешка и че няма да се омъжи за него. Би могла да му каже всичко за себе си и Уил — че не е била сигурна, че й е било нужно време, че не му е дала дума от цялата си душа, че част от нея принадлежи на Уил и винаги ще му принадлежи.

След това си спомни първите думи, които бе чула да произнася Джем, очите му бяха затворени, бе с гръб към нея, а лицето му бе обърнато към луната светлина.

— Уил? Уил, ти ли си това? Спомни си гласът на Уил, лицето му, което се смекчаваше заради Джем, както за никой друг; начина, по който Джем бе хванал ръката на Уил в лечебницата, когато губеше кръв, начина, по който Уил бе извикал: ''Джеймс!'', когато автоматонът в склада бе съборил Джем на земята.

Не мога да ги разделя, единия от другия, помисли си ти. Не мога да поема отговорност за такова нещо.

Не мога да кажа истината на никого от двамата.

Представи си лицето на Джем, когато му кажеше, че се отказва от годежа. Той щеше да бъде мил. Джем винаги бе мил. Но тя щеше да пречупи нещо в него, нещо жизненоважно за него. Той нямаше да е вече същият и Уил нямаше да е до него, за да го успокоява. А и му оставаше толкова малко време.

Ами Уил? Какво щеше да прави той след това? Каквото и да си мислеше сега, тя знаеше, че ако развалеше годежа, даже и тогава Уил нямаше да се докосне до нея, нямаше да е с нея, без значение колко я обича. Как би могъл да парадира с любовта си към нея пред Джем, знаейки, че цената за щастието му е болката на най-добрия му приятел? Дори и Уил да си кажеше, че ще го понесе, за него тя винаги щеше да бъде момичето, което е обичал Джем, и така щеше да е докато Джем е жив. Докато тя е жива. Той нямаше да предаде Джем дори и след смъртта. Защо не бе някой друг, който и да е друг на света? Само че тя не обичаше друг. Това бяха момчетата, които обичаше. За добро или за зло.

Гласът й прозвуча възможно най-хладно. И хладнокръвно.

— Да му кажем какво?

Уил я погледна. В очите му имаше светлина, там на стълбите, когато заключваше вратата, когато я бе целунал — ликуваща, радостна светлина. Сега тя бе изчезнала, бе избледняла като последното издихание на умиращ. Спомни си за Нат, губещ кръв, в ръцете й. Бе се оказала безсилна да му помогне. Както бе безсилна и сега. Чувстваше се така, сякаш гледаше как живота си отива от Уил Херондейл и нямаше нищо, което да може да направи, за да спре това.

— Джем ще ми прости — каза Уил, но на лицето му бе изписана безнадеждност, тя се долавяше и в гласа му. Бе се предал, помисли си Теса; Уил, който никога не се предаваше, каквато и битка да започнеше. — Той...

— Разбира се, че ще ти прости — отвърна тя. — Той не може да ти се сърди дълго, Уил; твърде много те обича. Мисля дори, че и на мен няма да ми се сърди дълго. Но тази сутрин ми каза, че е мислел, че ще умре, без да е обичал някого, както баща му е обичал майка му, без дори да бъде обичан като него. Това ли искаш от мен, да тръгна по коридора, да почукам на вратата му и да му отнема това? Ще можеш ли да ме обичаш още, ако го направя?

Уил задържа погледа си върху нея. След това се срина, като смачкан лист хартия; седна в креслото и обхвана лицето си с ръце.

— Закълни се — каза той, — че го обичаш. Достатъчно, че да се омъжиш за него и да го направиш щастлив.

— Да — каза тя.

— В такъв случай, щом го обичаш — каза той тихо, — моля те, Теса, не му казвай това, което току-що ти казах. Не му казвай, че те обичам.

— Ами проклятието? Той не знае за него.

— Моля те, не му казвай и за това. Нито на Хенри, нито на Шарлот, на никого. Аз ще им кажа, когато реша, и по начин, по който реша. Престори се, че не съм ти казвал нищо. Ако изобщо те е грижа за мен, Теса.

— Няма да кажа на никого — каза тя. — Обещавам ти. Кълна се в

моя ангел. В ангела на майка ми. И, Уил...

Той стоеше, отпуснал ръце, но сякаш не можеше да я погледне. Бе се вкопчил в облегалките на креслото, а кокалчетата на пръстите му бяха побелели.

— Мисля, че ще е по-добре да тръгваш, Теса.