Принцеса с часовников механизъм

— Жоайоз се е наричал мечът на Карл Велики — каза Уил с онзи неестествен глас, който Теса знаеше, че означава, че потиска някакво чувство. — Дюрандал е бил на Ролан, неговия военачалник. Този меч е... излязъл направо от легендите.

— Изкован е от първия майстор на оръжия на ловците на сенки, Уейланд, Ковача. В дръжката му има перо от крилото на Ангела — отвърна Елиас. — От стотици години е притежание на рода Карстерс. Бащата на Джем ми заръча да му го дам, когато навърши осемнайсет години. Само че Мълчаливите братя не могат да приемат подаръци. — Той погледна към младежа. — Ти си бил неговият парабатай. Ти трябва да го получиш.

Уил прибра меча в ножницата с рязко движение.

— Не мога да го приема. Няма да го приема.

Елиас изглеждаше поразен.

— Трябва да го приемеш. Ти беше неговият парабатай, той те обичаше...

Младият мъж му подаде меча с дръжката напред. След един миг Елиас Карстерс го пое, а Уил се обърна и потъна в тълпата.

Елиас го проследи с недоумяващ поглед.

— Нямах намерение да засегна никого.

— Говорихте за Джем в минало време — рече Теса. — Той не е с нас сега, но и не е мъртъв. Уил... не понася да мислят за приятеля му сякаш е изгубен, забравен.

— Нямах това предвид. Просто Мълчаливите братя нямат чувства като нас. Не изпитват същото, което и ние. Ако обичат...

— Джем все още обича Уил — заяви Теса. — Независимо дали е Мълчалив брат, или не. Има неща, които никоя магия не е в състояние да разруши, защото те самите са магия. Вие никога не сте ги виждали заедно, но аз съм.

— Просто исках да му подаря Кортана — рече Елиас. — Не мога да го дам на Джеймс, затова си помислих, че неговият парабатай би трябвало да го получи.

— Намеренията ви са били добри. Извинете дързостта ми, господин Карстерс, но... нямате ли намерение някога да имате свои деца?

Очите му се разшириха.

— Не ми беше минало през ума...

Теса погледна към проблясващото оръжие, а после към мъжа, който го държеше. Виждаше частица от Джем в него, сякаш се взираше в онова, което обичаше, отразено в набраздена от вълнички вода. Тази любов, незабравена и все още жива, придаде на гласа й мека нежност, когато отново заговори:

— Ако не сте сигурен, тогава го задръжте. Запазете го за вашите собствени потомци. Уил би предпочел да постъпите така. Защото той не се нуждае от оръжие, за да не забрави Джем. Независимо колко легендарно е то.

Студено беше на стъпалата на Института, където Уил бе застанал без палто и шапка, загледан в заскрежената нощ. Вятърът навяваше миниатюрни преспи сняг по бузите и голите му ръце и както винаги, той чу как гласът на Джем отеква в ума му, казвайки му да не се държи като глупак и да влезе вътре, преди да се е простудил.

Зимата открай време му се струваше най-чистия сезон... дори пушекът и мръсотията на Лондон сякаш замръзваха и се пречистваха. Тази сутрин му се беше наложило да строши ледената кора, която се бе образувала в каната му за вода, преди да наплиска лицето си със смразяващата течност и разтреперан да вдигне очи към огледалото, откъдето го гледаше собственото му лице, по което мократа коса бе полепнала в черни ивици. Първото коледно утро без Джем от шест години насам. Най-чист студ, носещ със себе си най-чиста болка.

— Уил.

Гласът беше шепот, от тези, които му бяха страшно познати. Обърна глава, докато в ума му изникваше образът на Старата Моли... но призраците твърде рядко се отдалечаваха от мястото, където бяха умрели или погребани, пък и какво ли би могла да иска от него сега?

Един поглед срещна неговия, нетрепващ и тъмен. Останалата част от нея бе не толкова прозрачна, колкото като че ли изтъкана от сребро: русата коса, кукленски красивото лице, бялата рокля, в която беше умряла. Кръв, алена като цвете, върху гърдите й.

— Джесамин — каза той.

— Весела Коледа, Уил.

Сърцето му, което беше спряло за миг, сега отново заби и кръвта забърза във вените му.

— Джесамин, защо... какво правиш тук?

Тя се понацупи.

— Тук съм, защото умрях тук — отвърна с глас, който постепенно се усили. Не беше нещо необичайно за призраците да станат по-плътни, а гласът им — по-силен, когато се намират близо до човешко същество, особено такова, което може да ги чуе. Джесамин махна към двора в краката им, там, където Уил я бе държал в последните мигове от живота й, докато кръвта й изтичаше върху каменните плочи. — Не се ли радваш да ме видиш, Уил?

— Трябва ли? Джеси, обикновено когато виждам призраци, то е защото недовършена работа или пък някаква скръб ги задържат на този свят.

Джесамин вдигна глава и се загледа в снега. Въпреки че се сипеха около нея, снежинките не я докосваха, сякаш се намираше под стъклен купол.

— И ако наистина има скръб, която ме задържа тук, ще ми помогнеш ли да се изцеля от нея? Приживе никога не те е било грижа особено за мен.